ВЕЛИКАТА САМОТА
Има една истина, която хората научават най-късно — обикновено след като опитът натрупа достатъчно мъдрост, след като душата премине през огъня на много изпити. Това е истината, че всеки човек, макар и заобиколен от плеяда други, които нарича близки, остава все пак самичък. Ще се опитаме да разясним смисъла на тая самота. Тя не е нито усамотеността на някои необщителни натури, нито пък оная трагична пустиня, която настъпва, след като ние скъсаме с ония от хората, с които сме общували. Тая самота е в дълбоко философската истина, че всеки човек роден под слънцето, има своеобразна, единствена и неповторима духовна стилова особеност, която остава последна и непроменена и тогава, когато всичко в живота е безвъзвратно отминало.
Хората знаят, в същност, твърде малко от това, колко са понякога послушни на тая вътрешна нагласа и как, в най-решителните моменти на живота си, слушат един тих шепот, който ги насочва към правилна от тяхно гледище постъпка.
Ние живеем заградени от шумния поток на катадневността и на околните се струва, че сме прелели цялото съдържание на нашето аз в него, че всякога ще ни следва това човешко шествие, което споделя в дадено време нашите възгледи, нашите тревоги и възторзи. Но, когато само за миг свърнем по своя жизнен път, с желание да бъдем верни на себе си, тогава виждаме как около нас се установява едно безответно мълчание и колко са далече зората от нас, колко сме сами.
Всеки мислещ човек, който живее съзнателно и не само вегетира, ще изпита тая чудна, тайнствена самота, когато, освен ритъмът на собствения живот, не се вижда, нито се чува знак на нечия близост. В тая благодатна за духа и страшна за мимолетната съдба тишина, се изпитва „златото" на нашето аз, тогава се кали онова острие, което оставя ярка следа мрачния фон на небитието.
Ние сме заградени от близки, от приятели, роднини, от същества, които ни са казвали, че нашият кивот е бил най-скъпото за тях, но, все пак, не посрещаме ли сами лумналите вълни на радостта от творчеството, не усещаме ли сами парещата болка на скръбта, не посрещаме ли сами смъртта? Неоправдано е понякога усамотението в живота, но то често се явява като полезно тренираме за великите мигове, които ни очакват. Не е пълна, не е цялостна личност оня, който никога не умее да бъде сам, и да преживее достойно една самота.
Понякога е крайно несправедливо и граничещо с невежество желанието да осъдим постъпката на някой човек, като я включим в мрежата и рамките на нашия живот. „Защо не постъпи така, или иначе?" — казваме за някого и го наричаме наивен, а дори глупав. Най-често ще чуете практично нагласени натури да осъждат „безумната" постъпка на някого, който е жертвувал всичко, за да остане верен на себе ек. Никой от тия празнодумци не се сеща, че тоя, когото съдят не е могъл да постъпи иначе» освен така. Ако постъпеше иначе, той нямаше да бъде същият, а някой друг човек. Та нали по делата ние познаваме хората? „Наивни бяха и си дадоха живота" — казват някои за тия, които според тях, са проявили ненужен и неоправдан идеализъм. Това е глупаво, защото тия, които са постъпили така, са изхождали от друг свет, от други пориви. Те, може би, са чакали този рядък и опасен час, за да се изявят в него, за да започнат с него живота на своето безсмъртие! Не е ли съвършенство и истински подвиг, да чакаш такъв един момент, за да преодолееш в него низкото, плашливото, практичното и безличното в човешката природа?
Ние ценим Левски, Ботев и другите-като тях, не защото практично целесъобразно и методично те като добри граждани, използуваха своето време и сили, а тъкмо затова, че те не постъпиха „умно" от гледището на практичността на тогавашния конвенционален морал. Тяхното отклонение от „правия път" доведе до велики, исторически моменти и докара свободата на един цял народ. Кой от тия безсмъртни вече образи, не е оставал страхотно сам, изоставен, заобиколен от пристъпите на отчаянието, от сенките на съмнението?
Между многото достойнства, може би, най-голямото е това, човек да остане верен на себе си, верен на своите идеали, макар на тях да се присмива целият свят. В страшните мигове, когато е трябвало да се брани някоя такава ценност на душата, са цъфнували най-прекрасните цветя в градината на човешката история. Като почнете от най-голямата жертва, която се принесе с любов на Голгота и свършите с незнайния герой, който, самотен и изоставен от целия свят, отива през всички жертви към начертаната си цел, вие ще изброите ония хора, които са живели истински, не са станали тор на живота, а негови светли и безсмъртни светила.
Ние, и без това, ще останем веднъж сами. Все ще ни настигне някога часът на великото изпитание. Не е ли хубаво понякога, и в малките случаи на самота, които ни предлага животът, да изпитваме своята сила и достойнството си на човешки същества?
ДУШАТА НА СПОМЕНИТЕ
Времето действува върху спомените така, както куполите на старите катедрали. Те се покриват с вехта, зеленикава обвивка, която увеличава тяхната стойност, защото обвива монументалността в призрачната тайна на преминалите десетилетия.
Мълчаливи, притаени в някой кът на нашето съзнание, живеят отминалите преживелици като стари накити или облекло, сдиплено в кован сандък и изваждано на показ само в редки, тържествени дни. Миризма на вехто, но все пак омайваща, мистична миризма, ме обхващаше, когато моята майка отваряше капака на стария ковчег, където криеше, заедно с своето нявгашно руво, и своите никога не разказани спомени. Миризма на плодове, на сух босилек и на дрехи, които чакат докосването на една позната ръка, лъхваше оттам, а аз стоях смълчан и любопитен като пред някакъв обряд.
Защо лицето на старата ми майка биваше всякога дълбоко замислено и със средоточеност, която проглежда в сумрака на изминатите години ? Какво виждаше тя там в диплите на това китно руво ? Не възкръсваха ли дните, годините и десетилетията ка преживяното й време с някаква нова сила и, тъкмо защото този стар ковчег отделяше от катадневния живот тия печално затихвали вещи, по тях се беше наслоило онова очарование и мълчалива сила, която утроява въздействието на събудения спомен.
Аз още чувам напевния дълбок шепот, с който тя оплакваше пред тоя отворен сандък своите далечни покойници, а понякога, върху строгото и нажалено лице пробягваше отблясък, като че една далечна радостна минута се беше отразила от гладката повърхност на старинен емайл.
Още дете, аз не знаех що е спомен, но усещах, че в тия часове, из кования старинен ковчег на моята майка се пробуждаше нещо. прилично на мелодия, изплакала от стари, отдавна недокосвани струни. Те плачеха, но плачът им беше някакъв галещ, дори сладък плач в тая аура, напоена с миризмата на бавно засъхващи дюли, и нещо друго — неизразимо с думи, което обвиваше като ореол скръбната фигура на старата ми майка.
Такова чувство човек изпитва и когато вземе в ръка отдавна четена книга. Колко по-живи са сега страниците, по редовете на които се плъзгал твоят взор. И не само буквите крият смисъла на тая книга, ео и нещо друго, оставено някога там и сега пробудено отново за нов приказен живот, за едно съновидение.
Дълбока е тайната на спомените. Те — мъртъвците в сегашния момент—са безсмъртни в низата на годините, и както всяко безсмъртие, и те са очистени от онова, което е или бликаща радост, или остра резлива болка. Спомените — това са преповторено битие, като старини, които действуват с обвивката на времето, като куполи к а катедрали, върху които низата години са оставили своя белег.
Има дни, в които ти се струва, че животът е опразнен от копнежи и ти живееш в стихналата, безбурна атмосфера на безразличието. Но, отведнъж, а тебе се пробужда един недовършен живот — дремещ в обвивките на много отминали дни, като живо, тръпнещо чудо. Какво е това, което обвива сърцето ти в топъл лъх, щом пробудиш някоя смълчана струна? Не е ли любов, която е чакала своето възкресение? Тия спомени приличат на повторното цъфване на дърветата, събудени от топлика на есенното слънце. Цветовете скоро умират в жестоките осланени нощи на есента, но спонтанната радост а копнежът към процъфтяване е дело на една несъкрушима любов към слънцето, изявена в една мимолетна красота.
Всекиму се е случвало да чуе неочаквано, в някой смълчан час на денонощието, гласа на музикален инструмент, долитнал като трогателен поздрав. между равните удари на часовниковото махало. Въздействието на никакъв концерт не може да се сравни с онова, което се случва, когато нечакан и изненадващ, промъкнал се през мрежата на етажите акорд на пияно, докосне твоя слух. Когато от естрадата на концертната зала се разнасят гласовете на рояла а мелодиите от пръстите на виртуоз изплитат вълшебни дворци и се разливат като водопади, тогава човек е все пак подготвен. Слушателят е очаквал тая музика, подготвял се е за нея и нейните талази идат като приветствия от някакъв празник, за който са били свивани венци и са били обличани нови дреха. Неочакваното приветствие на акорда, политнал глухо и кротко до нас, прилича на поздрава, който ни изпраща забравен, потънал в лабиринта на живота приятел, и тоя акорд ни затрогва по-силно и по-неотразимо.
Същото нещо ние изпитваме и при внезапното пробуждане на някой спомен. Спомените. Колко са те непотребни от една страна, тъй като са отблясъци, на отдавна живели неща, но колко са те силни и неизбежни в живота ни и как могъщо оцветяват нашето сегашно битие. Спомените приличат на цветните стъкла на някоя оранжерия, които с нищо не променят вещите, но ги потапят в своята отсянка в колорита си, в унилата си, или бликаща в радост тоналност. Спомените — това са пробуждането на сенки, които понякога се сгъстяват, вместват се в живота ни, добиват дори въплъщение и стават част от реалността на нашето настояще.. .
Ти седиш в партера на театъра. Има още петнадесет минути до започване на представлението. В тия минути на очакване, човек става много чувствителен приемник. Състоянието на очакване разтваря широко пътищата до входовете на твоята душа. Хората ти изглеждат свежи) нови, обвити с обаянието на мълчалив празник. Наблизо до тебе седи една дама. Тя е заметната с богата, разкошна кожа, която й придава тържествен вид. Ти поглеждаш съвсем случайно към нея, защото искаш да видиш, откъде идва тоя облак от пролетен лъх и срещаш погледа на две очи, които събуждат в тебе един задрямал свят. Колелото на твоята съдба се е завъртяло на цял оборот, за да се нагласят събитията на живота ти така, както преди много години. Даден е един мълчалив сигнал и той повдига на крак една плеяда от притихнали спомени, които си смятал за мъртъвци. Те напускат своето небитие и те ограждат като стари познайници. През мрежата на далечни миражи гледаш познатите очи на непознатата, и обладан от някакво детско, несръчно и смутено състояние, ти кимаш глава и поздравляващ това лице, изплавало като късче синьо небе, след като ветровете на свирепи бури са раздухали мъглите и тежките облаци. Приличаш на турист, който се е лутал с часове сред непрогледната мътилка на мъглите и изведнъж е зърнал в пролуката на тия завеси, сгряното от слънце планинско езеро и над него сияющ връх.
Дамата се усмихва н макар, че ти си напълно вече зрял човек, тя отговаря на твоя поздрав с отдавна познато и трогателно мило снизхождение. Нейните дълги копринени мигли се свеждат надолу, главата се обръща леко и профилът се изтънява като изваян от седеф върху тъмната и тежка театрална завеса.
Остават няколко минутки до започването на представлението. Завесата ще се отмахне, но в тоя миг в тебе се отмахва друга завеса и ти потъваш в прегръдките на един детски, смешен спомен, но безкрайно чист и очарователен, който превръща това чуждо, мълчаливо същество в скъпоценен бисер.
Върху куполите на един храм има вече от зеленикавата наслойка на времето. Десетилетия са оставили там своите следи, но тъкмо за това той става по-ценен, по-прекрасен и сраснал с обстановката и душите на тия, които го познават. Знае ли тази дама, така чужда сега, колко е било скъпо нейното съществувание и с какво вълшебство е било оградено мястото, където е стъпвал нейният крак ? Някога, всяка сутрин, при появата на слънцето, едно малко сърце е поздравлявало деня в нейно име.. Един чист детски копнеж е считал нейното появяване като най-вълшебния и мълчалив празник и мислите му са я следвали като бели гълъби в всички часове на денонощието. О, ако тя знаеше това, сигурно в полумрака на театралния салон би протегнала своята бяла ръка и с лека горест би прошепнала някаква мъничка дума на благодарност.
Но, в този свет на условности, където господар е още хладната отчужденост на хората, никой не благодари за мислите, за чувствата и за невидимата сила, която по незнайни пътища ни носи всичката радост и безименните възторзи на нашия живот. Едно пространство — хладно и безответно като нощ в пустинята—отделя хората един от друг.. . .
Малкото босоного момче стои до една чужда порта из прашната си махала и заедно с другите момчета, си прави цигара от царевични власинки. Това е едно от махленските момчета, което трябва да направи всичко, което правят другите немирници от махлата. Това момче с кремава рубашка, съшита по руски, запалва лют дивата цигара, свита в дебела хартия и пуща големи кълба дим, който пари на езика. Отведнаж някой застава зад него и кротко се докосва до рамото му. „Е, ти значи пушиш цигари?" — прозвънтява един сладостен укор. „Това си е моя работа!" — отговаря момчето гордо. „Не, ти не бива д г правиш това!" — звънти оня тих гласец и пред босоногия хлапак се изправя младо, с светещи, усмихнати очи момиче, в които трепка нежна загриженост. Косите й лежат като коприна, а от устата, заедно с златния звън на думите, излиза омайващото очарование на усмивка. Тя е тъничка, височка с сива рокля и черна престилка. Ръцете й приличат на две бели лилии. С една от тях тя помилва бузата на малкия хлапак и повтаря: „Ти не бива да пушиш цигара. Ти си толкова малък".
На мястото, където се докосва ръката на момичето, върху зачервената буза, остава нещо безкрайно хубаво. Може би, такова е усещането за блаженство у светите люде, което ние не познаваме.
Минават дни, седмици. Редят се времената на годината, малкият не знае какво се е случило с него, но той вече винаги минава от там, край тая врата, когато го пратят на бакалина, или където и да е. Всички пътища минават от там, от това незабравимо място. Той вече ляга и става в омаята на това съновидение и всичко, което прави, прави го така, като че до него стои високо, тънко като тръстика онова момиче и гледа с искрящите си усмихнати очи.
През един предобед на пролетта, когато слънцето залива в топлите си блясъци света и когато овошките цъфтят, тя вълшебницата е при отворения прозорец, а долу на улицата стоят двама млади хора и приказват с нея, а разговорът им се залива с чести смехове. Момичето се усмихва пак като тогава, но тая усмивка сега изпълва малкото сърце на хлапака с нещо огромно, непреодолимо, което трябва да се изрази или с плач, или с гняв. Кой знае защо, но на другия ден малкият хлапак хвърля с голямо ожесточение един голям камък върху дъските на старата сива ограда, която изгърмява и се олюлява силно,
Какво бе онова, което оживя в сърцето на босоногото момче с руската кремава рубашка? При събуждането си, то си каза, че и днес ще мине край дървената ограда, ще завие ъгъла и ще погледне уж случайно към широкия прозорец. Когато си ляга, момчето вижда в тъмните ъгли на бащината си къща белия образ на едно човешко същество, което се отделя като вълшебна, бяла сянка от всичко останало, Когато сънува разговора при сивите дъски на оградата, момчето чува тракането на бисерни зрънца, ведно с мекия звън на капката, която зънка под стрехата в дъждовната пролетна нощ.
Когато издига хвърчилото си, момчето мисли, че тя го наблюдава. Заради нея той вече прости на немирниците, които го закачаха, заради нея поправи къщата на косовете в градинката и когато си удареше босия крак, то стискаше кървавата рана и не издаваше нито една въздишка. Само едно той не направи. Той не престана да си прави цигари от вестник и царевични реси, защото се надяваше, че неговата упоритост ще й хареса и може би тя пак ще приближи и ще му каже като на равен с нея човек: „О ти не бива да правиш това!"
Ако тя само знаеше, какво можеше да направя това дете за нея! Защо не го извика някога на пътя ? Нали щеше да види пламналите бузи и ако малко по-внимателно се вслушаше, тя щеше да чуе и малкото сърце под кремавата руска рубашка. Момчето може да иде само на планината, макар че у дома щеше да стане истинска тревога. И когато щяха строго да го мъмрят за това, то щеше да търпи с наслада укорите.
Изминаха години. По косата на това момче има вече бели цветове, но това човешко сърце е неразгадано и чудно. Как можа то да трепне така, както някога в тоя театрален салон, срещайки погледа, който някога събуди най-голямата и най-сладката болка.
Човекът в партера на театъра може да рече: Имаше в живота ми някога една приказка, създадена от Вас", но той нищо не продума и остана да гледа пиесата.
Куполите на една стара катедрала са вече обложени с зеленикавия окис на годините, но в нейното каменно тяло — докоснати от ръката на живо човешко същество—звучат акордите на стария орган н тяхното тържествено възхождане към мълчаливите сводове, увлича сърцето както тогава, когато те за пръв път прозвучаха в тоя купол. Още по-ценна, по-омайваща е тая стара катедрала, защо събудените спомени всякога са по-могъщи и от самото настояще. Един човек, сред множеството на замлъкналия партер, чува отново звъна на оня детски гласец в сърдието си и му се струва, че никакво време не е протекло, че той е още дете с кремава, ушита по руски рубашка, босоного, пламнало в слънцето на топлата утрина. Заслужаваше да се победи хладната конвенционалност и сухото тържество на тоя миг в театралния салон, да се докоснат две ръце и сърдечно, безкрайно искрено да си благодарят за тия неоценявани от никоя борса неща, от каквито е изтъкан животът ни. Може би, и небето щеше да се усмихне на тоя поздрав, когато душата на мъртвия до преди миг спомен щеше да поздрави две живи човешки души. Душата на спомените! Наистина, те са живи, забулени във воала на времето същества, които идат при нас тогава, когато ветровете разгонят мъглите и в тях просияе лъчезарното видение на един отминал ден, час, или минута. Не би ли се разцъфтял отново оня цвят в душата ни, ако ние бихме го облъхнали с малко топлина? Не е ли споменът един незавършен миг в нашия живот, една недоизпята мелодия на някой слънчев ден? Не са ли тия бушуващи спомени заприщени води, които напират да разбият бентовете и да бликнат надолу по пътищата към морето? Един само знак, едно преломяване на условността и животът, прекъснатият живот би продължил след едно възкресение. Тази прекрасна, мълчалива дама би дала своята топла длан в ръката на оня човек и би подарила, макар мигновен живот, на една приказка, която живее в света бездомна, невъплътена и чакаща своя ден.
За годините, за сивите коси и за тая комична конвенционалност, сърцето не мисли. За копнежа тези години се превръщат в мигове, а хилядолетията се мерят с времето . от един изгрев до един залез. Ние не познаваме тая тайна, но има сърца, които чакат в вековете, пробуждането на техния час! ...
Защо подценяваме спомените, когато те могат да ни променят напълно? Защо се отнасяме с пренебрежение към тия огромни извори, които напират в кае и чакат мъдростта да ги регулира и да ги включи в съзнателни сили на настоящия ни живот?
Полезно е да не живеем с спомените си, защото те: понякога, са в конфликт с нашето настояще и не ни принадлежат, но ние сме властни да ги превърнем на помощни и живи фактори на своя живот, като отприщим заключените им сили и като ги до-изживеем по някакъв начин. Спомените са като отлитнали души, с които ние идваме в общение. Те са безсмъртни, както всичко в света.
Спомените са душите на преживените неща, които отлитат в други светове, без да изчезват, тъй като общият живот на вселената и духа е под знака на безсмъртието.
Театърът свършва. Отива си публиката, отива си и дамата от партера. Едно човешко сърце е преизпълнено с любов Как се всели толкова безмерна обич в това малко сърце?
Лекият облак на пролетен аромат бавно изчезва от мястото, където седеше дамата с усмихнатите очи, Партерът е празен. От него последен излиза един човек и не се познава. Когато седна на този стол, той бе с посивяващи вече коси, а си отиде едно малко момче, с трепет в сърцето си, какъвто имаше тогава, когато носеше кремава руска рубашка. В сърцето, като в старинна катедрала, по куполите на която има зеленикав отенък, сега отново прозвучаха пасторалните мелодии на органа. Те са все така могъщо свежи, безкрайни в копнежа си, издигащи се към небето, както тогава, когато за първи път ги събуди ръката на музиканта.
Една бяла птица е пробудена Тя размаха криле и направи да прозвънят едни забравени струни.
Дали момчето утре, при изгрева на слънцето, не ще мине край оная отдавна напусната къща с сивата разкривена ограда, за да усети вълшебството на един отдавна излетял миг?
СКИТНИКЪТ ЕВРЕИН
Понятието французин не е свързано с някоя антропологична или морфологична особеност. Това понятие изразява, преди всичко, една психология, една особеност в духовната структура на човека. Като кажат французин, преди всичко, ние си представяме човек с едни или други привички, със специфична отзивчивост към дадени феномени в живота, облика на един темперамент, един жест, един поглед. Французин — това понятие крие в себе си отношението на човека към свободата, към гражданските права, «към темпа на живота, към жената и културата. Тия качества на французина са най-очебийни, най-съществени при неговото определяне, защото за някой друг човек, който не е французин, ние казваме „прилича на французин", стига той да проявява черти и отношения, характерни за повечето представители на тая нация.
По този път ние се убеждаваме, че народите се оформяват, преди всичко, духовно, а после биологически, тъй като ние вярваме, че биологичното оформяване е един вторичен процес, един материализиран израз на дадена идейност.
Ако е вярно, че шията на жирафа е станала дълга затова, защото той трябва, поради липса на други възможности, да си взема храната от високо, защо да не е вярно това, че еднаквите отношения на дадена група хора, еднаквите психологични и нравствени виждания да не създадат един специфичен тип? Ние твърдим, че в тоя свят, преди всичко, се оформява идейната, а после материалната структура. Една сграда е израз на една идея. Ние никога не, се съгласяваме, че идеята за масите, стремежът на линиите и съчетанието на плоскостите са родили идеята, след като сградата е била построена. Щом всяко нещо в света е плод на хрумване, щом всяка форма е въплъщение и израз на някаква мисъл или чувство, ние ще се приобщим към схващането, че и телесната структура е плод на едно първично психологично оформяване.
Като мислим така, трябва да приемем, че върху лицето на земята не живеят различни биологично - морфологични прототипове, а различни психологии и различни качествени варианти на духа. Погледнете лицето на един китаец или японец. Почти нищо не може да доловите от тая неподвижна маска, от тия студени безответни очи. Ще каже някой, че този образ е създател на азиатската психология. Не, азиатската психология, азиатската затвореност и безответност е създала тая маска. Не може да не се промени лицето на един човек, който дебне света зад преграда, който има двойствен живот, протекъл не през възторга към света, а през един битов фанатизъм, който не величае живота, а смъртта.
От това гледище е смешно и безсмислено, когато казваме за един народ, че е такъв или инакъв и че няма други индивиди, които му приличат. Напротив, с французите си приличат всички хора по земята, които носят техните качества, техните отношения към живота, макар да нямат тая историческа н народностна съдба, която има човекът, роден в Франция. На българина приличат всички хора, които имат качествата на нашия народ. Друг е въпросът, как един народ чрез взаимодействие, чрез някаква странна психологична индукция, създава общи качества. По такъв начин само се обяснява необяснимата на пръв поглед симпатия, която имаме към един или друг народ. Познавам една жена, която цял живот изказва съжаление, че не се е родила англичанка. Сама тя не знае защо, но мисли, че би било най-добре за нея да бъде родена между англичаните. Не веднъж в своите наблюдения, дори върху северни типове, съм срещал истински турци. И в говора, и в държането, и във вкусовете личи турчинът с всичките му подробности.
Евреинът, за когото ще стане дума по-долу, не е само човек на познатия бездомен народ, а една психология, която много често се среща и у тия, които са били против евреите.
Ще се опитам да изложа някои наблюдения върху тоя странен скитник, тръгнал с неспокойни стъпки по лицето на земята близо преди двадесет столетия.
Една световна писателка казва: „Не е лесно да си евреин". В това кратко изречение е загатнат многовековния трагизъм на една съдба — отражение на трагизма на цял един народ.
Още в първите години на своето осъзнаване като човек, в душата на евреина се вмъква едно мъчително недоверие към средата, която го заобикаля, една плахост, заради отношенията на другите към него и една необикновена мисловна изостреност, която се превръща на оръжие срещу всички, с които идва той в досег. Скитник от незапомнени времена, той —най-непостижимият метафизик в историята—става същевременно господар на златото. Сред тая мъчителна двойственост протича животът на оня, който пази съкровено заветите от Синай, страха от грьмотевицата на Йехова и бляскавия метал в своята каса. Метафизик по начало, философ по принуда, с изострен ум и подвижност, евреинът се бори с всекиго и с себе си, за да придобие самочувството, че превъзхожда другите — нещо, което съставя единствената му утеха.
Евреинът е скитник. Той няма земя и отдавна е забравил насладата от земята — тази първична, стихийна и проста наслада в живота, която дава пръстта. Животът му протича далеч от диханията на земята, промените в годината и някак градски, книжно и затворено. Той няма родна пръст, из която да черпи сокове и утеха и затова животът му, макар и понякога стихийно богат, е все пак трагически безутешен.
Надарен с необикновена наблюдателност и възприемчивост, той може да сътвори едно произведение с най-голямо майсторство, може да възсъздаде една действителност с реЦка художествена пълнота, но това произведение всякога е лишено от интимен лъх, от простата и жизнена топлина на своето.
Голям философ, евреинът е праотец на метафизиката. Той е създал философията на абстрактното, музиката на дълбоката тъга, безнадежността на загубения рай и науката за космоса.
В всички разкази, романи и есета, Стефан Цвайг, един необикновено дълбок философ, се чувствува докосването на един голям талант до един чужд проблем. Той пише за Магелан, за Фуше, за Мария Антоанета, за Стюарт. Във всички тия творби той е художествено, човешки, философски приближен до проблемите, той е в лабиринта на причините, в хаотичната трудност на анализа, но все пак, не трепти с тях, не чувствува топлината им, не смесва собственото си дихание с тяхното, защото му са чужди. Ако Стефан Цвайг, тоя най-класически пример, беше роден в свой свят, в своя земя и пишеше за нея, усетил лъха от просмуканата в нея кръв на дедите си, той би писал, може би, по-малко аналитично, по-просто, но с по-голяма топлота. Неговият огромен талант, при изобилната му историческа интуиция, силата \ на неговото вникване, маскират това, което липсва — сливане на собственото сърце с трепета на задачата, която е взел в ръцете си.
Сега Стефан Цвайг е покойник. Не е известна още причината за неговата кончина. Много е вероятно, той да е загинал, докосвайки се за първи път до един проблем, който силно го засегнал — съдбата на неговия собствен народ.
Евреите донесоха в света монотеизма — най-дълбокото откровение в религията, която трябваше да подготви света за идването на най-голямото благовестие — любовта, донесена от човешкия и Божествен син.
Но тъкмо на това място започва еврейският трагизъм. Той — избраният народ—на който Бог говори на Синай чрез пророка му, не прие своя син, защото не позна учението Му, неговия тих зов и любовта, която донесоха Неговите кротки стъпки. Отрицанието стигна до край. То се вгнезди в собствената му съдба, която го съпътствува като хладна, плаха сянка, като плач за нещо велико и загубено, като ридание заради фанатическия грях на прадедите, които отхвърлиха протегнатата ръка на небето.
„Не е лесно да си евреин". Не е лесно да носиш вкоренено в душата си вечното съмнение и недоверие. Не е лесно да имаш причина и преграда, която да ти пречи да приемеш Христа, но не тоя каноническия, измисления Христос, но живият — утехата и приобщаването към най-могъщата и най-величавата мистерия на душата.
Заговорете с някой евреин за Исуса и ще се убедите, колко малко са направили двадесетте столетия на едно трагично и неспокойно скитничество. Заприказвайте и ще ни стане ясно, че тая душа трудно се облъхва от чувството за величие, божественост и утеха, която носи Той с своето просто, но величаво слово, а ще се спре и ще се препъне в факта, как се е родил Христос, може ли човек да се роди от дева, може ли да се нарече някой Син Божи ?
Религиозните евреи вярват, че е възможно да се хвърлят трите момци в огнената пещ и да не изгорят, както е казано в книгата на Данаила, вярват, че е възможно да е паднала манна от небето, вярват, че когато Мойсей е хвърлил тоягата, тя е станала змия, вярват, че когато ударил с жезъла се скалата, тя е пуснала вода, вярват, че водите на Червеното море са се разтворили, за да избягат от фараоновите колесници, но не вярват, че е възможно в утробата на една жена, която не е познала мъж, да се зароди един живот.
Ако това последното, за непосветените в духовните мистерии, изглежда невероятно и неприемливо, защото е в противоречие с законите на природата, не са ли по-преди изказаните неща. също в противоречие с тая природа, с законите на биологията, с закона за всемирната гравитация и с всичко, което съставлява съвременното научно познание?
Един прост верующ човек, лишен от дарбата да анализира и умува, ще проумее в сърцето си, си, че ако допуснем, че за Бога е всичко възможно, възможно е и това. Ако не се съгласяваш с едно, ти не вярваш в Бога. По-честно е да се наредиш при невярващите, а не да се наричаш верующ, да се държиш фанатично за един Бог, на когото ти отричаш неограничените възможности, следователно, и Неговата божественост.
Като казваме това, ние нямаме за цел да отделим народите един от друг по тяхната вяра. Евреи има и между християнските народи, защото понятието евреин е една философия, едно светоотношение, едно човешко качество, защото между евреите има и такива, които обичат Христа и са по-близо до Него.
Евреинът се бои от Бога. Това е първата значителна крачка, но това не е целият път за една вяра. Мистичният страх пред Божеството е вродена в душата на всеки човек, но страхът още не приближава до Бога. Онова, което ни приближава до Бога, това е любовта.
По начало, за евреите, Христос не е от най-могъщите, защото виждат живота Му залян в най-големи човешки страдания. У тях, представата за месия не се покрива с това голямо, драговолно и широко страдание, понесено от Христа, заради безмерната Му любов към хората. Преди двадесет столетия, те очакваха един могъщ, един царствен месия, който да покори другите народи и да дойде непобедим, за да възцари избрания народ и да донесе със себе си гърма от Йехова, от който да потреперят враговете. А какво видяха те? Един благ Галилеянин, с кротката стъпка на гълъб, който ги учеше да дадат едната от двете ризи, да обърнат другата страна, като ги ударят по едната и да възлюбят Бога с цялото си сърце и душа.
Паскал казва: „Помогни ми Боже мой, да възприемам винаги с еднаква и неизменна душа всички промени и премеждия, защото не знаем да искаме, защото аз не мога да пожелая едно, а не друго нещо без предубеждение и без да бъда отговорен за последиците, които мъдростта Ти справедливо таи от мене. Господи, аз знам, че знам само едно: добро е да те следвам и лошо е да те оскърбявам. Вън от това, аз не знам, кое от нещата е добро и кое е лошо. Не знам, кое е благотворно за мен — здравето или болестта, богатството или бедността. Това различие превишава силите на човеци и ангели и е скрито в тайните на Твоята промисъл, която почитам и не търся да разбулвам".
Тръгнал скиталец от преди двадесет столетия, измъчван от съмнения и обиди, евреинът не обича страданията, най-важно, не търси в тях някакво скрито благо и някаква възможност за възход а душата си. Той гледа на всяко страдание като Божие наказание, като израз на Божия гняв, който винаги той чува зад гърба си. Понякога в съзнанието му Бог е пречка за изживяване на всички блага, защото го плаши с своето всемогъщество.
Самочувството, че са избран народ, кара евреите да бъдат взискателни към Бога, да мислят, че Той трябва да има към тях специално отношение. Дори в Свещеното Писание — най-великата книга през всички векове—те често напомнят на Бога за обещанията, които Той е дал пред избрания народ, като никъде не споменават за обещанията, които тоя народ е дал към Бога.
Противно на това паническо бягане от страданията, ще приведем вярата на едно самоотвержено отношение към тях, изразена пак у Паскаля — тоя най-фанатизиран християнин от всички мислители.. Ето неговите думи:
„Отстрани от мене, Господи, скръбта по собствените ми страдания, която себелюбието може да ми навее, и по световните неща, които не стават наспроти влечението на сърцето ми, но вложи в мене скръб подобаваща на Твоята. Нека страданията ми укротят гнева Ти. Направи от тях оръдие за моето спасение и обръщане. Нека жадувам -отсега здраве и живот, само за да работя и живея за тебе, със Тебе и във Тебе. Не прося от Тебе ни здраве, ни болест ни живот, ни смърт; разполагай Ти сам с здравето и болестта ми, с живота и смъртта ми; за Твоя слава, за мое спасение и за полза на светиите и църквата Ти, от която се надявам да стана част с Твое благоволение. Ти единствен знаеш, какво ми е потребно: Ти си върховният господар; прави каквото искаш, дай ми, вземи ми, но подчини волята ми на Твоята к нека бъда аз готов да приема в съвършено и смирено покорство и свята всеотдайност повелите на Твоята вечна промисъл и нека посрещам с еднакво благоговение всичко, що иде от Тебе."
При подобно едно разглеждане на въпросите, човек би помислил, че всички християни носят във себе си качествата на едно съвършенство. Напротив, днес християнските народи се отличават с множество жестоки прояви. Прикрити зад облика на цивилизацията, се извършват жестокости, които по своя ръст надхвърлят ония, които прославиха азиатските сатрапи. Целият живот на Запада, с малки изключения, се развива под знака на тая жестокост, с която ние се отнасяме, както към животните, така и към себеподобните. Във името на фантастични принципи и формули станаха изстъпления, достойни да покрият с срам лицето на цялото съвременно човечество.
В това отношение, евреинът стои по-високо» Кой знае заради какви подбуди, но той се бои от греха и не убива. Ако прегледаме световната статистика, ще се убедим, че най-малко податливи на жестокост са евреите. Проливането на кръв за тях е най-тежкото престъпление и днес трябва да приемем парадокса, че в това отношение те са по-близо до Христа от Неговите последователи.
Скитник, както в буквален, така и в преносен смисъл, евреинът е култивирал един космополитизъм в политическото си верую и една своеобразна метафизичност в философските си схващания. Еврейският космополитизъм, обаче, не винаги е свободен от специфично оцветяване. Във всички случаи и при най-свободния полет на мисълта, те са около своя закон. около своята Библия и около своята неготовност да извършат кървав грях. Религията у тях е съдба. Тя не стои като заглавка на живота им, или само като вероизповедна отлика от другите религии, но като огромна, непреодолима сила, като атмосфера, в която са потопени и която те дишат непрестанно. Еврейската религия е тяхната история и обратно — еврейската история е едно с религията им. Те се държат за тая религия като за гигантски кораб, който ги води през океаните и никога не го напускат — дори и тогава, когато той е наблизо до блестящи слънчеви брегове, до които се отива със малко риск, със няколко само свободни движения на разума и сърцето.
Да изпълниш закона е лесно, а да постигнеш любовта е потребно дори да нарушиш закона. Законът изисква послушание, разум и сдържаност, а любовта — смелост, риск и себеотричане. Евреинът се бои от риска, който предлага любовта. По-добре на палубата на тоя грамаден, мрачен и изпитан кораб в а закона, който се рее от хилядолетия по безбрежната шир на океаните, отколкото върху несигурната малка ладия на подвига. Това е бил и си остава принципът на еврейската психология в широкото болшинство на тоя народ.
Една основна грешка, която тоя народ трябва да коригира, е схващането му за „избрания народ*. Наистина, Израил е избраният народ, но под Израил не се разбира прокудената маса на световното еврейство. Израил — това са хора, безразлично от коя нация, които са приели любовта като начало на живота и са готови да станат едно с Тоя, Който показа пътя за неговото възкресение. Израил днес не е народът, който се рее по всички меридиани с тъжния зов на своето „кол нидре", или плаче при Йерусалимската стена, а ония прокудени човешки души, които признават един нов закон, по-голям от скрижалите на Синай и който закон повелява: „Да възлюбиш ближния си като себе си."
С право някой евреин би ни запитал, има ли такъв народ по земята, приел повелята на тая любов? С право ще му се отговори, че го няма събран на едно място, но има човеци, пръснати по цялото земно кълбо, за които Христос казва: „Вие се солта на земята."
В новия Израил на любовта, може да живее един гренландец, един евреин, един китаец, европеец, или австралиец.
Доловил с будната си душа безплътния, единния Бог на силите, евреинът го е загатнал н в своята наука — разпростряна в вечността на времето и пространството. Тая наука е опит да се обхване универсалността, защото безпределът в мисълта е стихията на еврейския мислител. Приятел на златото и земните наслади от една страна, углъбен някак тъжно в стихията на непостижимото, която му се внушава от всемогъществото на Йехова, евреинът живее еднакво интензивно и в двата свята — конкретния и абстрактния. Първия той съзерцава не естетически, а само от гледище на силните усещания, а втория като някаква неизбежна гигантска същина, из която най-голямото постижение е музиката. Затова е възможно да живеят паралелно: богатството на Родшилд, ловкостта на Дизраели, с песните на Хайне и музикалните копнежи на Менделсон; фанатизмът на равините, с необхватната мистика на Спиноза, борсата в Чикаго, с релативния принцип и космогонията на Айнщайн.
Презрял света, който го измъчва, евреинът не го представа изобразително и пластично. Еврейският гений се е отвърнал от художественото постижение в триизмерната конкретност. Затова те са най-малко художници, а най-много музиканти. В религиозните им музикални мотиви, оцветени с елементи на ориента, тая тяхна музика стига до истински плач.
За какво плаче избраният народ? Какво е загубил, след като има всичко ? Защо голямата писателка казва: „Не е лесно да си евреин?"
Това, което дири скиталецът с своите неспокойни стъпки, е до него и във него. Нека раздере той старата дреха на фанатизма, да отвърне очи от мрачната стена на сълзите и да потърси слънцето.
Разтворете обятията си, деца на новия Израил и приемете не другиго, а собствения си Бог, Оня, Който преди две хиляди години бе казал: „Ерусалиме, Ерусалиме, ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш проведените до тебе, колко пъти поисках да събера твоите чада, както прибира кокошка пилците си под крилете си и не рачихте! Ето оставя се вам домът ваш пуст. Защото от нине няма да ме видите, докогато речете: Благословен, който иде във името Господне".
И днес някои гласове Го призовават: Ела Ти, Който се роди в пещерата. Ела Ти, Който донесе утеха на милиони — Тебе, Когото не познахме, защото беше облечен в проста дреха и ходеше бос. Ела Ти, Царят, Който донесе кротостта и милосърдието като мечове за победа. Ела, Твоят щит е по-могъщ от тоя на Давида, защото любовта Ти побеждава по-силно от прашката на пастира, която срази филистимския гигант, а пред сиянието на Твоите кротки слова, Соломоновите мъдрости са малки трошици.
Ела Ти, Който преди да се родиш, ни пуска манна в пустинята, защото Бог, Който ни помагаше, ни обичаше и тъкмо тая любов Той въплъти в най-възлюбеното си дете.
Ела, защото любовта Ти е по-голяма от нашия грях. Въздигни ни като Мария от Магдал, отвори очите ни, както ги отвори на слепия, изгони ни от каменния храм на фанатизма и ни възкреси като Лазара.
Тогава чак ще спрат неспокойните стъпки на трагическия скиталец по света и ще проиграе сърцето му като юнец, защото чрез Него и чрез Неговата любов и жертва, пръснатият нявгашен Израил ще славослови с псалтир, цимбали и китара Великия баща на света.
Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей?15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Никол Данева15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на
Сподели с приятели: |