Средна гора пътеводител 200 средна гора

Денивелацията по втори и трети вариант е 400 м (най-високата точка – 900 м, е малко на север от Боюва ливада). И по двата варианта маршрутите не са маркирани.

►От Траянови врта маршрутът може да се продължи до “Шиндара”, към селата Мирово, Долно Вършило, Славовица (през х. “Еледжик”), откъдето има транспортни връзки за близките градове.

61. М. Траянови врата–м. Паланката (х. “Траянови врата”) (2,30 ч или 4 ч)

Маршрутът може да се осъществи по два варианта: по Траяновия друм (старото шосе за Ветрен) – 2,30 ч или през с. Голак – 4 ч.

Хижа “Траянови врата” (706 м н.в.) беше преустроена през 1975-1976 г. от ветренските туристи в крайпътен кантон. Имаше 30 места за нощувка, туристическа кухня и столова. Сградата беше масивна, двуетажна, електрифицирана с агрегат, с външно водоснабдяване и санитарно-хигиенни възли. Сега е разрушена.

Маршрутът е маркиран, денивелацията от м. Голямата врата до м. Кулата е отрицателна (минус 250 м), а от Кулата до Паланката – положителна (150 м). На много места по този маршрут и до сега са запазени фрагменти от древния калдъръмен път.

Вариант ІІ. От м. Траянови врата до м. Боюва ливада се следва обратният път на маршрут № 60, Вариант ІІ (0,45 ч). Тук пътят се разклонява. Десният води на юг към Гергичка махала и Костенец, а левият, който трябва да се следва, на югоизток към с. Голак. От него периодично се открива чудна гледка към изправената като стена над Моминоклисурския пролом Източна Рила, от Юндола та чак до Мусала и към безкрайните дипли на Родопите. По него след около 30 мин (1,15 ч) се минава през м. Стубеля (Рашковица), където има строена преди повече от половин век чешма. След това през м. Орничето се излиза на билната седловина между вр. Мусалата и вр. Стари голак (981 м). От тук се отклонява на северозапад друг път, към ловната хижа “Ваковец”. Тук излиза и път от Костенец през мах. Бальова за с. Голак и Ветрен. Пътят по маршрута подсича по хоризонтал от юг вр. Стари голак и извежда пак на просторното и силно заравнено тук било, откъдето се откриват гледки и към поречията на Тополница, Яворица, Панагюрска Средна гора. Виждат се Долно и Горно Вършило, Янини грамади с ретранслатора. След това пътят се промушва между две канари и подсича пак от юг оголения склон на вр. Голак (Могилата). Това е най-високият връх (1009 м) на едноименния дял, който е с 14 м по-висок от описвания като първенец вр. Мусалата (995 м). Югоизточно от тук за кратко време пътят се отклонява северно от главното било, минава на 50-ина метра южно от Герова скала (2,15 ч) и северно от гористия връх Решетката (981 м), след което опира в северозападното подножие на открития връх Мечковица (931 м). Това е възлово място и оттук до Паланката може да се отиде по два варианта. По основния път който извива на юг през с. Голак (2 км), пълзи с поредица завои южно от главното било, прехвърля го и завръщайки се обратно на северозапад достига седловината (още 5.5 км). За препоръчване е да се продължи по билната пътека която се отделя в почти източна посока, пресича електропровод, минава малко южно от личния връх Катраница (911 м) - 3 ч, след което за по – малко от час плавно слиза по северните склонове до седловината Паланката и бившата хижа. Маршрутът е частично маркиран, денивелацията по него е плюс 200 м и минус 300 м.

62. Село Долно Вършило–м. Паланката (х. “Траянови врата”) (1,15 ч)

От с. Долно Вършило до м. Паланката (х. “Траянови врата”) може да се отиде през м. Кулата (0,15 ч), след което се продължава на югоизток срещу течението на р. Селския дол (още 1 ч – общо 1,15 ч) – вж. маршрут № 54 и маршрут № 61, Вариант І.

Може да се тръгне и от южния край на селото, направо по долината на р. Селския дол в югозападна посока, срещу течението ú. След около 0,30 ч се излиза на Траяновия път югоизточно от м. Кулата, по който се продължава в същата посока (маршрут № 61, Вариант І).

63. Село Горно Вършило–м. Паланката (х. Траянови врата”) (1 ч)

Село Горно Вършило (600 м н.в.) е разположено върху висока 100-тина метра скална тераса над (южно от) автомагистрала “Тракия” и долината на Яворица, на 2 км източно от с. Долно Вършило. Днес броят на жителите му е намалял рязко, а китните му някога околности са запустели.

►Исторически бележки и забележителности. Около селото има руини от няколко крепости (градища, селища или калета), които са фланкирали Траяновия друм и стратегическите му варианти.

Североизточно от селото, на вр. Градището (527 м) има останки от градище, неправилно сочено като Горновършиловското градище. Последното се е издигало на 500 м от селото (в посока юг-югоизток), на гористия днес северен склон на вр. Ибровца (696 м), на кота 660 м. От южната и източна страна личи градеж на двойна крепостна стена, изградена от необработени гранитни късове и балвани, някои с внушителни размери – това е Горновършилското градище.

Населението на селото взема активно участие в Априлското въстание, поради което е опожарено и разграбено, а много от жителите му са изклани или заточени.

Излиза се по разбития вече асфалтов път за с. Славовица в югоизточния край на селото, край разрушени стопански постройки. Тук шосето се напуска и се продължава на юг по стар горски път, западно от открито скалисто връхче, изпъстрено с интересни скални скулптури от гранит. От това място се открива панорама към Еледжик, долината на Яворица, магистрала “Тракия”. Пътят, запустял и обрасъл, се дели на две и обхожда от запад и изток Горновършилското градище, а после отново се събира на седловината южно от него (0,15 ч).

Продължава се на юг през млада гора, като се заобикаля от запад вр. Ибровца и косо се слиза към оголеното било. То е осеяно с лабиринт от гранитни скални феномени (0,30 ч). От южния край на билната поляна отново се навлиза в гора, с плавна дъга се пресичат изворите на Клисурска река и се излиза на открития и личен връх Китките – 831 м (0,45 ч). Тук се събират и няколко пътеки откъм с. Славовица, Янини грамади и гр. Ветрен. На югозапад в ниското се вижда седловината Паланката, до която се слиза по оголения склон през м. Бърдото за още 15-ина мин. (1 ч).

Маршрутът не е маркиран, а пътят на места е гъсто обрасъл и се губи, има и “глухи” отклонения. До вр. Китките да се следва регионално южна посока, азимут 165–185°. Максималната денивелация по него е 230 м.

64. Костенец–с. Голак–м. Паланката (х. “Траянови врата”) (5,30–6 ч)

От Костенец за с. Голак има два пътя – северен и южен. Северният (22 км) е по-обиколен и минава през Бальова махала. По него върви част от маршрут № 60, Вариант ІІ. Този път може да бъде използван за разнообразие, за съчетание и осъществяване на още варианти. Южният път (18 км), който се описва, е по-кратък, пресича косо поречието на р. Дълбочица и покрай вр. Копараница отива в с. Голак.

Пътят за с. Голак се отбива от главния път за гр. Септември от югоизточната окрайнина на Костенец. Пресича се по мост Марица и се поема по него на североизток. В противоположна посока е Градището (641 м) и Тушанска могила (също 641 м), около които са разпиляни махалите на Долна Василица. Върви се сред запустели ниви и градини, където някога са отглеждани малини и касис. Неусетно се навлиза по десния долинен склон на дълбоко всечената река Дълбочица (Суха Дълбочица), след около 1 ч се минава по левия ú долинен склон. Постепено дъбовата гора се подменя от букова, стръмнината се увеличава и спира на седловината източно от вр. Копараница (2,45–3 ч). Пътят продължава на изток и североизток през дъбова и иголистна гора, пресичайки почти по хоризонтал поредица горски долове и след още 1 ч (3,45–4 ч) се спуска към с. Голак.

Село Голак (775 м н.в.) е разположено на висока седловина между върховете Катраница от север и Грамадата от юг, на вододела между двата основни изворни притока на р. Мокра Дълбочица. Днес селото е почти обезлюдено и запустява.

►Исторически бележки и забележителности. Районът е бил заселен още в стари времена, най-вероятно във връзка с развитото древно рударство и проходното място. За това напомнят трако-римските руднични разработки южно от селото (вр. Червената могила), м. Старото селище, следите от стар калдъръмен път. Оттук е минавало още едно стратигическо отклонение на Траяновия друм. В околностите на селото през 1923 г. е заловен от цанковистите Ал. Стамболийски.

До м. Паланката от с. Голак може да се отиде по няколко варианта: на северозапад през седловината в западното подножие на вр. Мечковица (и оттам по Маршрут № 61, Вариант ІІ); на изток по пътя за с. Ветрен (Маршрут № 61, Вариант ІІ); на север през вр. Катраница (вж. отново Маршрут № 61, Вариант ІІ) или на североизток от селото през м. Славковото ниве и седловината Манастирище (от която се слиза на североизток, пак по Маршрут № 61, Вариант ІІ). Разстоянието от селото по различните варианти се изминава за 1,30–2 ч (общо 5,30–6 ч). Маршрутът не е маркиран. Максималната денивелация по него е през вр. Катараница, около 410 м абс.в.

65. Гр. Белово–с. Дъбравите–м. Изворите (х. “Чапаеви коти”) (2,30 ч)

Град Белово (320 м н.в.) е сравнително ново селище, удобно разположено в Моминоклисурския пролом на р. Марица. Възниква през 1869 г., първоначално като временно селище за работниците по прокарването на железопътната линия, известна като Барон Хиршовата железница.

Белово е обявено за град през 1969 г. Той е важен транспортен възел, гара на международната жп линия. Оттук минава и републиканският шосеен път София – Пловдив с важно отклонение през Юндола за Велинград, Банско и през Гоце Делчев за Драма и Кавала, за Благоевград и през Сандански за Северна Гърция, Солун и Атина.

Постепено се съживява и старата му индустриална слава, свързана с дърводобива, дървообработването, а е и известен хидроенергиен център. Тук е единственият у нас завод за малограмажна хартия. Белово се развива и като курортно и туристическо селище с републиканско значение. Има минерален извор и санаториум. Имаше и туристическа спалня (ТС “Белмекен”, тур. д-во “Алабак”), която сега не работи. Летописът на туризма в района е свързан с имената на основоположниците на българския организиран туризъм Алеко Константинов и Иван Вазов.

►Исторически бележки и забележителности. Богатите водни ресурси, вековните гори и другите природни богатства обуславят заселването на този край още в древни времена. Да припомним, че поречието на Марица по тези места е един от най-старите центрове за добив на разсипно злато, а по-късно и на железодобив и железообработване. Следи от древното рударство на бесите и стари тракийски светилища има на много места в района, запазени са останки на повече от десет древни крепости и селища. В границите на днешния град е открита куполна тракийска гробница от V в. пр.Хр., впоследствие разрушена.

На 5 км западно от Белово са руините на тракийския град Левке, преживял римската и византийската епоха. Тук се намират развалините и на епископна катедрална църква – образец на раннохристиянската култура. Интерес представлява и българската средновековна крепост Раковица – един от мощните щитове срещу османското нашествие, която е на 2 км западно от с. Голямо Белово, на вр. Градището (в границите на Рила).

Светли страници в летописа на Белово е Априлското въстание (един от неговите ръководители, Тодор Каблешков, е първият началник на жп гарата тук), участието на населението в Септемврийското въстание (1923 г.) и въоръжената антифашистка борба, в която загиват 70 души.

В района могат да бъдат посетени интересните туристически обекти: крепостта Раковица, в която е била и църквата “Преображение Христово” (0,30 ч от с. Голямо Белово); Базиликата (Беловската базилика) от VІ в. – на 1,5 км южно от с. Голямо Белово, на вр. Св. Спас (Спасовица) – 0.30 ч; къщата музей “Крум Велков” в с. Голямо Белово (Старо Белово), известно с богатото си историческо минало и архитектурно наследство. Тук е запазена къщата, в която са отсядали Алеко Константинов и Иван Вазов, жив е споменът за Тодор Каблешков (основател на тукашното читалище “Искра”), за Георги Бенковски и Хвърковатата чета. Паметник на културата е църквата “Св. Георги”, строена през 1806–1813 г.

От Белово до китното село Дъбравите може да се отиде по асфалтирано шосе (2 км – 0,30 ч) или по пряка пътека (0,20 ч), като и при двата варианта се преминава коритото на р. Марица по мостове.

До бившата хижа “Чапаеви коти” води шосеен път (7 км), по който върви и маршрутът. Той излиза от северозападния край на селото, минава по източния склон на вр. Връа и през м. Равни ниви излиза на билото в м. Радини ливади. Оттук на североизток се вижда вр. Калето. По билото към върха има няколко тракийски могили. Такива се срещат край пътя и на още няколко места по маршрута. На самия вр. Калето (1,5 км) има следи от крепост. През рядка дъбово-габърова гора, изоставени ниви и пасища пътят се спуща към м. Свирчовец, където има чешма, а оттук през м. Ганчовица отново се излиза на билото в м. Равно боре, близо до Кутловския кръстопът. На югоизток по билото се издига вр. Клепалото (857 м), а на северозапад – Влайна могила (901 м). Малко пò на северозапад (след вр. Сапункьовец – 874 м) билото рязко завива на северозапад, образувайки вододела между реките Дълбочица и Джуренска (Аканджийска) и през Станимиров връх (814 м) се залавя за главното било на Голак планина, източно от седловината Манастирище. Маршрутът продължава по гористия северен склон на Влайна могила и слиза при развалините на бившата хижа “Чапаеви коти”. Недалеч на юг от хижата е м. Изворите (Изворето), където е била партизанската землянка на чета “К. Чистеменски”. Маршрутът е маркиран, денивелацията е около 370 м.

Хижата “Чапаеви коти” беше построена от туристите на Белово и околните селища на просторна поляна, украсила югозападния склон на на вр. Влайна могила, на 800 м н.в. Беше масивна двуетажна сграда с туристическа кухня, столова и спални помещения. Заедно с трите бунгала около нея, имаше капацитет 60 места за нощувка.

66. Село Момина Клисура–м. Изворите (х. “Чапаеви коти”) (1,30 ч)

Село Момина Клисура (350 м н.в.) някога е било на 8 км западно от Белово, а днес двете селища са почти свързани.

►Исторически бележки и забележителности. Има различни предположения за името на селото, идентично с това на пролома. Според местна легенда близката крепост на левия бряг на Марица за известно време е била под войводството на девойка (мома), която имала власт и над цялата клисура. Днес има оскъдни следи от крепостната стена и кулата, градени от недялани камъни, споени с червен хоросан. Крепостта е охранявала пътната артерия през пролома, който е събирал няколко древни пътя: откъм Самоков през Боровецката седловина, откъм Самоковско през Пчелинския проход, откъм Софийско през Момин проход (Солудервент, Водния проход), за да ги изведе надолу по Марица към Тракия. Това древно рударско гнездо е било заселено и охранявано още в далечното минало. По времето на древните траки тук се е промивало злато, а по-късно – окисни желязни руди. Но основното си оставало преработката на желязните руди, дакарвани от Плана и Карабалкан (Черни рид), тъй като тук е имало в изобилие вода и дърва. От голямо значение са били и пазарите на изток.

През турското робство шест стражеви кули са охранявали Моминоклисурския проход и пролома. Разбира се, доколко са го пазили и доколко самите стражи са ограбвали и избивали пътниците, е друг въпрос.

В съседство със старата крепост е било Смилецевото градище, а на юг – Черковището (Св. Димитър).

От западната страна на селото при моста на Марица, в североизточна посока (през ниската гора) се изкачва добре очертана стръмна пътека, по която за около 0,30 ч се стига при чешмата, където пътеката се събира с пътя откъм с. Дъбравите. Продължава се по него на северозапад по маршрут № 65.

В района на бившата хижа може да се пренощува само при бивачни условия, поради което или се тръгва обратно към Момина клисура, или, което е за предпочитане, се тръгва по обратния вариант на маршрут № 65 към с. Дъбравите и гр. Белово. Любопитно е да се продължи и към м. Паланката (х. “Траянови врата”).

Маршрутът не е маркиран. Денивелацията по него е 450 м абс. в.

67. М. Изворите (х. “Чапаеви коти”)–м. Паланката (х. "Траянови врата”) (2,30 ч)

От бившата хижа на север бързо се излиза на билото и се продължава по него на запад към близкия връх Сапункьовец (874 м). След 15-ина минути се стига до вековно дъбово дърво, където билото се изоставя и се тръгва на север по гористо север-североизточно отклонение на вр. Сапункьовец и вододела между изворните притоци на Джуренско дере (на изток) и р. Дълбочица (на запад). Върви се по стар горски път с лентова маркировка, който след като излезе от гората на открито (0,45 ч), леко извива на североизток и продължава към Станимиров връх. Минава се западно от него (1,20 ч), където излизат и вървища откъм селата Мененкьово (3,30 ч) и Аканджиево (3 ч) прилепнали в източните поли на Голак планина. Минава се западно от Станимиров връх, пресича се изворната област на р. Мокра Дълбочица и пътят за с. Ветрен, източно от с. Голак, и се излиза на възловата седловина Манастирище (2 ч), откъдето по описания вече вариант се излиза на м. Паланката и бившата хижа “Траянови врата”.

Маршрутът е очертан със стара лентова маркировка.

► И тъй както и тук вече може да се нощува само при бивачни условия, то маршрутът обикновено се продължава към гр. Ветрен, с. Горно Вършило или с. Долно Вършило, откъдето има автобусни връзки.

Ветренските лозя и вина (Ветренската винарска изба) са разнасяли славата на региона както в България, така и по света, подобно на околните Карабунар, Виноградец, Памидово, Церово, Калугерово и др., чиито землища бяха буквално потънали в необятни лозови масиви...

►Исторически бележки и забележителности. В този естествен амфитеатър силно впечатление прави изобилието на тракийски могили: на север към Станкова могила и с. Славовица, на юг към и около с. Аканджиево и Миненкьово, на изток из пущиняците на някогашните уникални лозови масиви. Около излаза на древния тракийски проход Суки (наречен по-късно Траянов) е имало не малко охранителни и други съоръжения (селища, крепости, кастели, крайпътни станции) от различни исторически епохи. Доживели до наши дни са руините от малка крепост (в м. Паланката), за която се предполага че е загадъчната средновековна твърдина Мория. Тук е имало и римска крайпътна станция, а много по-късно и турско (дервенджийско) село, изгорено по заповед на Бенковски през април 1876 г. На около 3 км източно, на левия долинен склон на Асардере (наричано още Башалийско, Мъртвилото, Куманица) е вр. Градището (Хисар) – 469 м, където е имало друга крепост (римско-византийска) и още една крайпътна римска станция (тук до 90-те години от миналия век се разработваха кариери за уникално порфироидно габро и други скално облицовъчни скали). Останки от трето градище са запазени на 2 км югозападно от Ветрен, на левия бряг на Сайдовско дере. И тук върхът се казва Градище (542 м). То е известно и под името “Градището при кюнка”, тъй като северно от него е имало кюнк (тръба), през която е течало вода. То е охранявало стратигическото отклонение на пътя от Траяновия друм край с. Голак.

Районът на Ветрен е свързан и с кръстоносните походи, пазят спомена и за Руско-турската освободителна война, за Априлското въстание от 1876 г., когато голяма част от него е опожарено, мнозина са избити, ранени, хвърлени в турските зандани или заточени в Мала Азия. Ветрен е останал и в спомените на много пътешественици, минали през него. Сред тях е Алфонс дьо Ламартин – френски поет и политик който поради заболяване прекарва известно време тук под грижите на населението. На едно хълмче североизточно от Ветрен е кацнал възстановеният параклис “Св. Илия”.

От Ветрен до м. Паланката се върви по стария Траянов път. По него може да мине и превозно средство с повишена проходимост. Северозападно от Ветрен се минава през голяма вилна зона, а по средата на маршрута (0,35 ч) – покрай бистър микроязовир, с чудесна база за отдих. Красивата сграда край нея обаче е полуразрушена. След още толкова време, с леко изкачване по иначе широкия път, се стига на превала Паланката.

69. Село Славовица–м. Паланката (х. Траянови врата”) (1,30 – 2 ч)

Село Славовица е родно място на Александър Стамболийски, обществен и държавен деец, публицист, идеолог и водач на Българския земеделски народен съюз, министър председател на България (1918–1923).

Славовица ((580 м н.в.) се намира на 18 км от гр. Септември. Днес селото, подобно на околните села, е със силна надежда да си върне някогашната слава на лозарски и винопроизводителен регион.

►Исторически бележки и забележителности. Селото има богата древна история. Из землището му (м. Полето) са пръснати множество тракийски могили. Предполага се, че на някои от околните куполовидни и обзорни върхове е имало тракийски светилища. На 2 км източно от селото се идига вр. Петруша (Градище) с руини от римска крепост. Северно от нея е минавал най-старият вариант на Траяновия друм, през Еледжик и към Калугерово, запазен по-късно като обходен стратигически разклон. Той е бил фланкиран от още няколко твърдини между Славовица и Церово, между които и тази на вр. Градището, северно от Славовица.

Под името Славовица селото се споменава за първи път в публикация от 1870 г., но според изследванията, то е основано на сегашното място (по-скоро отново “възкръсва”) през ХVІІ в. От ония времена до нас е достигнала легендата за Яна войвода, водила дружина из усоите на Голак и Еледжик. На нейно име, Янини грамади, е наречен хълмът южно от селото. Богато изографисаната църква “Св. Илия” (паметник на културата), строена преди повече от 200 години, е известна с факта, че нейните камбани дават знака за началото на Априлското въстание тук. Населението взема активно участие в него и споделя съдбата на околните селища след погрома – опожаряване, разграбване, смърт и върволица заточеници...

През 1958 г. в селото е създаден Музей “Александър Стамболийски” с четири основни обекта: Родната къща на Ал. Стамболийски – в южните покрайнини на селото, в подножието на хълма Янини грамади. Строена е през ХІХ в. и е образец на средногорската жилищна архитектура; Вилата музей – на 3 км източно от селото, в м. Юрта край шосето за Виноградец; Паметникът костница – издигнат на Янини грамади (703 м). Хълмът е превърнат в парк от иголистни насаждения. Залесяването му започва още през 1912 г. по лична инициатива на младия Стамболийски. През 1953 г. тук е издигнат внушителен 15-метров гранитен монумент. В мраморен саркофаг са поставени костите на Стамболийски (пренесени на Янини грамади от пясъците край Марица още през 1946 г), а под каменни плочи край саркофага са костите на майка му Катерина и на брат му Васил. Величествено гранитно стълбище с 605 стъпала води към монумента. На хълма, откъм западната страна, се изкачва и асфалтово шосе. От 1968 г. и трите обекта са обявени за паметници на културата с национално значение; Домът читалище – в центъра на селото. Изграден е в стила на националната ни архитектура, има и часовникова кула. В дома е уредена богата и съдържателна музейна експозиция. Край него, сред пустеещ вече парк, е поставен бюст-паметник на Ал. Стамболийски.

В подножието на Янини грамади, недалеч от родната къща на Ал. Стамболийски, през 1985 г. е завършена и предадена за ползване като творчески дом красива сграда, сполучливо съчетаваща възрожденския със съвременния архитектурен стил.

На 2 км източно от селото (на 1 км от руините на бившето стопанство) в м. Мерата, където е разклона на шосето за Ветрен, е изградена оригинална чешма паметник с барелеф на Ал. Стамболийски. На юг се издига Станчова могила, а малко пò на юг, вдясно от пътя за Ветрен, под една плачеща върба има чешма и паметник на избити на 9 септември 1923 г. 12 антифашисти от Славовица и околните села. Близо на юг е параклиса “Св. Илия”.

От с. Славовица до м. Паланката (х. “Траянови врата”) може да се стигне по два основни варианта: през Янини грамади (1,30 ч) и през Ибровица (2 ч).