Урок 1 историческа обстановка и предпоставки в западна европа за възникването на реформацията

Историята на Реформацията в Италия не може да се разглежда откъснато от пред-реформаторските движения, и по специално с това на валдензите. Техни църкви продължават да съществуват и по време на най-тежките преследвания на Инквизицията. След 1520 година в страната започват да се разпространяват първите публикации на МартинЛютер. Бартоломео Фонцио превежда За християнската добродетел (An den christlichen Adel ). Но поради предписанията на Вормския събор и последвалата строга ценцура върху всяка преводна литература такива съчинения достигат до твърде ограничен кръг от хора. Тези които ги разпространяват или цитират дори се наказват. Фонцио е осъден на смърт и екзекутиран чрез удавяне през 1558 година. Подобна съдба има и Антонио Бручиоли ( Antonio Bruccioli ), който през 1530 година цитира Лютер за което е изгонен от Флоренция. Тъй като продължава своята просветителска дейност в реформаторски дух и превежда библейска литература е осъден и умира в затвора през 1566 година. Единствено сведение за богословска дискусия върху лютеровите тезиси е за такава в Университета в Падуа, през 1531 година.

Първият превод на Библията на италиански език излиза едва в 1603 година. Той се разпространява предимно в италиано говорещите швейцарски кантони .

Големи групи от италианци прокудени от преследванията на Инквизицията се преселват в Швейцария, Германия както и в страни от Централна и Източна Европа като Полско-Литовското кралство, Бохемия, Унгария и Трансилвания.

Известна група от италианци приели унитарианските идеи на Лелио Социни също се преселват в Полша с подкрепата на полската кралица от италиански произход Бона Сфорца.

След екзекуцията на Мигел Сервет в Женева, други пастири и богослови, било под негово влияние, било по собствен път достигат до унитарианско схващане. Трябва да се напомни, че то възниква още от апостолски времена като еретично учение и се разпространява с голям успех по време на първата Христологична криза в Църквата. Именно тази криза предизвиква свикването на Първия Вселенски събор в Никея през 325 година. На него и на следващите няколко подобни събори в продължение на два века се установяват основните догмати за Триединния Бог и за единството на божествената и човешката природа у Христос. Те и днес са в основата на всички изповеди на вяра на трите основни клона на християнството – католицизъм, протестантство и източно-православие. Но историческият опит показва, че тези основни положения са били постоянно предмет на дискусии и противодействие. Това се случва и по времето на Реформацията.

Лелио Социни (Lelio Francesco Maria Sozzini, 1525 – 1562) е италиански хуманист, който се счита за основател на унитарианското движение в Европа. В началните години на своето духовно израстване и общуване с други реформатори те не отдават голямо значение на неговите богословски лутания , вероятно защото с статитиите си и поведението си се изявява преди всичко като противник на римо-католицизма. Води кореспонденция с Калвин и Булнгер по трудни въпроси, в която двете страни запазват приятелски тон. Изучава еврейски и арабски. Свързва познанства и гостува на други реформатори като Меланхтон, Конрад Пеликан, Булингер, Йохан Фостер. Неговите съмнения не засягат само въпроса за триединството на Бога, а и ред други като :възкресението на тялото, предопределението, основата на спасението, природата на покаянието, тайнствата¹⁶⁵. Но той не прави официални декларации с тези съмнения. Нещо повече. По повод на едно негово писмо Бюлингер иска от него обяснение и получава една съвсем правоверна изповед на вяра от Лелио. Единственото, което може да се забележи в нея, е че той си запазва „правото за по-нататъшни изследвания” Едва след неговата смърт излиза от печат, през 1668 година, неговото съчинение Антитринитарианска библиотека. Всъщност неговия племеник Фаусто Социни, който споделя неговата позиция, става по-известен и на негово име се приписва названието на унитарианите – социниани. Лелио Социни умира в Цюрих.

Неговият племеник Фаусто Социни дава реален тласък на унитарианското движение и то най-напред в Полша, където емигрира и намира други съмишленици като Бернардо Очино. Фаусто изразява много по-радикално унитарианските възгледи като твърди, че Бог е един, така както си го представят евреите. Христос трябва да се почита като човек, постигнал божественост поради изключителния си живот. Неговата смърт е пример за покорство, което Бог изисква от своите последователи. Отрича първородния грях. Тези и други виждания той редактира и издава в т.н Раковиански катехизис през 1605 година в Полша.

Социнианските идеи донякъде съвпадат с тези на някои от радикалните реформатори в Германия и по-късно се пренасят и в други страни, където се разпространява Реформацията: Холандия, Англия, Унгария, Трансилвания. Известно е, че техни видни поддръжници са били Милтън, Исаак Нютон, Хобс и други. В днешно време унитарианството продължава да се представлява от редица църковни общества по света.
7.2.4. Реформацията в Унгария и Трансилвания.

В Унгария идеите на Реформацията проникват най-напред от Германия, с разпространението на лютеранството, още в първите десетилетия на ХVІ век.Но те се приемат най-вече от немскоговорещото население в северните части на страната (днешна Словакия) и в някои големи градове.

През 1526 година, победата на Османската армия над унгарците довежда до дълбоки и дълготрайни рани в единството на този народ. Страната е разделена на три части. Западът остава под управлението на Хабсбургите в рамките на Свещената римска империя, средната част става част от Отоманската империя, а северозападната част – Трансилвания получава известна автономия но подчинена все пак на турския султан. Това довежда до някои специфични форми на развитие на протестантизма.

Тук калвинистката реформация намира по-добра почва в края на ХVІ век и печели душите на значителна част от населението. Първи нейни разпространители са проповедниците Михали Штарай (Mihály Sztárai ) и Иштван Кис ( István Szegedi Kiss). Епископът на Дебрецен Петер Мелиуш (Р. Méliusz) приема протестантското учение и редактира през 1559 година първата реформирана изповед на вяра на унгарски език. Дебрецен става център на новото движение. Започват да го наричат „унгарската Женева”. В 1567 там се провежда първия синод на реформираните църкви. На него се възприема по-късната редакция на Хелветската изповед на вяра редактирана от Булингер. В по-специфичните условия в които живеят унгарските протестанти те структурират църквата си на провинции, всяка от която се ръководи от суперинтентант или епископ.

В Трансилвания (голяма част от територията й в днешна Румъния), всред унгарско говорещото население, женевската реформация се разпространява също много успешно, . Но тук възниква и движението на унитарианците водени от бившият лютерански епископ Давид Ференц (Dávid Ferencz 1520-1579). Лютеранството е доминиращо в районите с немско говорещо население.

Реформаторското движение получава нов импулс поради връзките, които установява с английските пуритани. Те имат по-опростен начин на проповядване и общуване с обикновенните миряни. Обръщат по-голямо внимание на практичното християнство и ежедневното благочестие.

В началото на ХVІІ век реформираните църкви утвърждават презвитерианския модел на управление, но с една особеност, че начело в ръководството на църквите се поставят редом до пастирите и по един мирянин. Това се приема с оглед на случаите, когато църквите са подложени на гонение и това най-напред засяга пастирите.

Годините от 1671 до 1681 са време на най-силно активизиране на контра-реформацията в Унгария. Пастири и учители са изгонени от страната или са осъдени на каторжен труд. Църковните сгради на протестантите са предадени на католическата църква. Жестокостите и насилието на имперските военни поделения над протестантското население предизвиква възстание. То се подкрепя от трансилванците, от французи и дори от турците. През 1681 година, на Законодателното събрание (Диета) в Сопрон, император Леополдв І приема документ, който дава някои свободи на протестантите.

В началото на своята кариера като духовно лице е включен в делегация, изпратена от Александрийския патриарх, в Полша за преговори с полския крал. Сигизмунд ІІІ. Последният оказвал натиск за сключване на т.н. Брест-Литовска уния на православните християни в източна Европа с Рим. В полза на такъв съюз действал и Киевският митрополит Михаил Рагуза. Ролята на Лукарис била да се противопостави на този униатски процес. В редовете на опозицията на преговорите се включили и епископите на Лвов и Пшемисъл.

Кирил Лукарис наблюдава с тревога прозелитската кампания на йезуитския орден в земите на Източна Европа, която има значителен успех и поради ниската образователна подготовка на православните свещеници. Схваща, че само с политически действия този проблем няма да се разреши и насърчава развитието на богословско обучението в духа на източно-православната доктрина. Сам той прекарва шест години като преподавател в Православната академия на Вилнюс (днес столица на Литва). Създава на Света гора в Атон богословска семинария „Атониада”. Намира средства и спонсорира Максим от Галиполи за издаването на Библия на осъвременен гръцки език.

През 1602 година е избран като патриарх на Александрия, а през 1620 поема патриаршеския престол в Константинопол. За да се противопостави на йезуитския прозелитизъм и за да обнови източното православие той търси аргументи в англиканското и в калвинисткото богословие. Това не остава скрито за представителите на западните дипломатически мисии. Така той спечелва симпатии и поддръжка от посланиците на Великобритания и Холандия, а съответно – врагове в посолствата на Франция, Венеция и Австрия. Лукарис праща млади гръцки богослови да учат в Швейцария, Холандия и Англия. Посланиците на католическите страни успяват да обвинят Лукарис пред султана в действия срещу неговата суверенна власт. Изпращат го на заточение на остров Родос, от където е освободен скоро по настояване на англичаните и холандците. Докато е в Родос има време да напише коментари върху Институцията на християнската религия на Калвин. Поема отново патриаршеския пост в Констартинопол.

През 1629 година Кирил Лукарис публикува своята Изповед на вяра, (Confessio) в която може да се открие силно калвинистко влияние, адаптирано към текстове на предишни източно-православни изповедни документи. Тя се издава на немски, английски, в две латински версии и четири пъти на френски език. През 1533 е издадена и на гръцки. В нея е записано, че авторитетът на Писанието е над този на Традицията, защото Писанието е боговдъхновено чрез Святия Дух. Освен това в нея се твърди, съгласно Писанието, че Бог е предопределил някои за спасение а други за вечно осъждение и това е направил не поради някакво предварително знание на техните дела на вяра, а въз основа на суверен и напълно незаслужен указ. Лукарис не отхвъля изрично застъпническата роля на светиите но утвърждава учението, че Исус Христос е единия и единственият посредник. Той е единствения глава на Църквата. Оправданието е само поради вяра, защото единственият принцип на спасението е Христовата правда, която се прилага в полза на този, който идва до покаяние. Но това покаяние не е резултат на човешка свободна воля – която вече не съществува у неновородените – но поради предопределение. Има само две тайнства – Кръщение и Евхаристия. Христос присъства в евхаристийните дарове реално, но по такъв начин, че вярващият яде не със зъби, но с душата . Накрая в Изповедта на вяра се твърди, че поклонението на иконите трябва да се отхвърли като суеверие¹⁶⁷.

Всичко това дава повод на патриарх Доситей Ерусалимски да свика Синода на Ерусалим, където калвинисткото учение е осъдено. Патриарх Лукарис е подложен на постоянни репресиии - седем пъти е свалян и възкачван отново на патриаршеския трон. Накрая под натиска на йезуитите отново е обвинен в противодържавна дейност. Когато султан Мурад ІV е зает във война с Персия той е отведен на кораб в Босфора и там екзекутиран от еничари на 27 юни 1638 година. Същата година на Събор в Константинопол се поизнасят анатеми срещу Кирил и срещу неговата Изповед на вяра. През 1672 година на Събор в Ерусалим, Кирил е реабилитиран с мотива, че не той е писал тази Изповед, а някой друг анонимен автор. Същевременно съществува доста голям обем кореспонденция на Кирил с холандеца Велгелму, която потвърждава калвинистката насоченост на патриарха. Автентичността на тази кореспонденция се оспорва от някои православни историци. Посочва се и писмо на Кирил от 1622 година, в която той твърди, че протестантската доктрина е богохулна.

Дори у него да се намират някои противоречиви изказвания, Кирил Лукарис, се откроява ярко в лоното на източно-православната църква през първата половина на ХVІІ век, със своето ревностно желание да я обнови радикално по примера на западните реформатори и да я постави на основи, които ще й осигурят нов прогрес в развитието й.
7.2.6. Влияние на лютеранството в Русия

Малко е известно, че реформационните идеи проикват в Русия почти едновременно с тяхното възникване в Западан Европа през ХVІ век. В 1576 година в Москва е открита първата лютеранска църква – часовня. Това се дължи главно поради политиката на няколко руски царе за модернизиране на икономиката чрез даване на благоприятни условия за преселване на значителни групи от занаятчии, майстори, търговци, медицински персонал от Западна Европа. Тази политика предприема великият княз Василий III Иванович (Василий III Иванович)¹⁶⁸, а по-късно от цар Борис Годунов и цар Петър І. Към лютараните руските царе имат по-голямо доверие, защото в тях виждат съюзник за срещу напористите действия на йезуитите, които искат със всички средства да въведат народа в „латинската ерес”. Същевременно православните свещеници зорко бдят лютераните да не провеждат прозелитистки действия. Военопленници от Германия и Шотландия (презвитериани) също получават право да организират собствени богослужения със собствени пастири и собствени църковни сгради. В известно отношение, в определени моменти, те имали повече свобода в Русия от колкото в собствените си страни.

Много благоприятни условия за лютераните възникват по време на цар Борис Годунов (1552-1605). Той разрешава и то със средства на царската хазна стротелство в центъра на Москва на лютерански храм. Не винаги обаче лютераните се съобразяват с местната култура и дразнят населението с непочтителното отношение, което имат към символите на православната вяра и към някои празници.

Числото на лютераните в Русия нараства. По времето на Михаил Романов в Москва има около 1000 семейства протестанти. До 1673 година в Русия броят на специалисти, търговци и работници от немски произход наброява не по.малко от 18 000 души. Освен в Москва най-значителни групи от тях могат да се открият по това време в Новгород, Псков, Переславл, Белгород и В болшинството от случаи техните молби за строителство на храмове срещат отказ но по принцип на им се забранява да орагнизират собствени богослужения. Същевременно се дава разрешение за издаване на Аугсбугскта изповед на вяра и на Катехизиса на Лютер в няколко хиляден тираж. Малко по-късно в Русия прииждат и французи - хугеноти бягащи от репресии в страната си.

С идването на трона на Цар Петър I Велики ( Пётр I Алексеевич,1682-1721) в Русия настъпват големи промени в цялостния обществен живот. Цар Петър поема трона след поредица от вътрешни борби в династията Романови.

Неговото желание е да извади Русия с бързи крачки от икономическия и духовен застой в който се намира. Военните конфликти в които страната навлиза с Османската империя – на юг и с Швеция – на север налагат ускоряването на този процес. Това е свързано и с нов голям прилив на чужди специалисти, търговци и занаятчии. Той сам извършва продължително пътуване в страните от Западна Европа, където се запознава с новите индустриални технологии и с постиженията на науката и културата на тези страни. Придружава се от 250 души военни специалисти, т.н. Велико пратеничество. Страните в които престоява най-много са Германия, Англия и Холандия. Това неминуемо му дава възможност на место да наблюдава и религиозния живот в тях. Още в младежките си години той свързва голямо приятелство с един шотландец, един холандец и един швейцарец. Разбира значението на доброто обучение и изпраща в западни университети млади дворяни.

През 1699 г., Петър І заменя традиционния календар, при който годините се броят от Сътворението и започват на 1 септември, с Юлианския календар. Приблизително по същото време повечето западноевропейски страни приемат Григорианския календар, поради което западноевропейският и руският календар отново остават различни до началото на 20 век. Той прави и някои преобразования в Руската православна църква. Още през 1700 г., след смъртта на патриарх Адриан, той отказва да посочи негов приемник. През 1721 г. официално премахва длъжността патриарх и го заменя с десетчленен Свети синод оглавен от самия император. Вероятно такова решение е взето под влияние на наблюденията му върху развитието на отношенията между светска и църковна власт в Англия и ролята на краля в управлението на църквата.

През 1721 година на лютераните се дават нови свободи във възможността да организират своя духовен живот, но оставя в действие закон, възприет от неговите предшественици, който поставя тежки наказания, дори смърт, на православни приели друго вероизповедание.

ВЪПРОСИ

1. 
   По кои основни догматични въпроси Аугбургската изповед на вяра (АИВ) не се различава принципно от тези на римокатолическата (и от източно-православната) църква?
   
2. 
   Посочете 2 твърдения на АИВ, които са проява на реформационното мислене.
   
3. 
   Кое е съдържанието на тайствата според Хелветската изповед на вяра ?
   
4. 
   Посочете , по ваш избор, 4 най-характерни теми на Уестминстърската изповед на вяра.ХИВ.
   
5. 
   Каква може да бъде ролята на една изповед на вяра, като Савойската, в общността на класическите конгрегационални църкви?
   
6. 
   Кой събор, кога и срещу кое учение обединява позициите на реформираните църкви в Холандия?
   
7. 
   Кой богослов от Италия устоява на реформаторските си убеждения, за разлика от други?
   
8. 
   Каква особеност се въвежда в управлението на реформираната църква в Унгария?
   
9. 
   Посочете две изявления в Изповедта съставина от патриарх Кирил Лукарис, които отговарят на реформаторското виждане.
   
10. 
    С кое преустройство на руската православна църква цар Петър І се доближава до Англиканския модел?
    

8. КОНТРАРЕФОРМАЦИЯ. РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ.

Появата на протестантската Реформация и бързото разпространение на нейното влияние в Западна Европа предизвиква закономерна реакция в средите на католицизма. Става ясно, че насилствените средства за противодействие не дават голям резултат. Рим търси богословски и организационни решения, които да възстановят авторитета и водещата роля на католическата църква. Същевременно и независимо от това стремежът към обновяване и реформация на духовния живот, в съответствие на новото време, става очевиден не само там където има противопоставяне на протестанството.

За това много историци предпочитат да употребяват понятието католическа реформация вместо контрареформация. Но тъй като считаме, че във всеки случай протестантската реформация служи като предизвикателство и катализатор за обновяването на цялостния духовен живот през 16 и 17 век, запазваме използването на понятието контрареформация.

Папа Павел ІІІ (1468-1549) е човекът, който търси активно пътища и средства за възстановяване на папския авторитет. Папата, както и своите предшественици Юлий ІІ¹⁶⁹ и Лъв Х¹⁷⁰ е високо образован човек, покровител на изкуствата, в близки отношения с хуманистично мислещият елит на Европа. Това не му пречи да подкрепя активно всички възможни репресивни мерки за постигане на своите цели: узаконява създаването на йезуитския орден „Дружината на Исус” на Игнатий Лойола, издава указ за повсеместно действие на Инквизицията¹⁷¹ през 1542г и свиква Трентския (Тридентския) събор (1545-1563). Трентският събор е най-важната стъпка на папа Павел ІІІ за укрепване позициите на католицизма в този период. . Всъщност това са серия от съборни заседания разделени на три периода, под негово председателството и на двама от неговите наследници Юлий ІІІ и Пий ІV - в Трент и в Болоня. Организацията на събора е такава, че да не се допусне някакво непредвидено развитие на работата му. Приемат се предварителни решения за това съборът да не надвиши правата си над папата. Италианските делегати представляват ¾ от състава.

Предмет на обсъжданията са :

- доктрината на Църквата;

- мерки срещу злоупотребите;

- обмисляне на единен подход срещу друговерците.

В първата поредица от сесии (1545-1547) се провеждат дебати относно доктрината, които се обобщават в решения :

1. Авторитетни писания са не само Библията, но и неканоничните книги във Вулгатата (редактирана от Блажени Йероним), както и съчиненията наследени от църковната традиция, които отразяват одобреното учение от папската институция.

2. Човек не се оправдава само чрез вяра но и чрез дела. Познанието на духовните истини е възможно и чрез естествените възможности на човека защото съществува аналогия в отношението Бог-Творение, основана на приликата между причина и следствие. Първородният грях не е абсолютна пречка за това.

Позицията на Трентския събор е близка до източно-православната доктрина за синергията. Признава се, че никой не може да се обърне към Бога без Неговата предварителна (промислителна) благодат, която се дава независимо от всякакви заслуги, но човешката воля може и трябва да сътрудничи с благодатта като я приема и се сработва с нея в добри дела за неговото спасение. Това означава че се произнася анатема срещу тези, които казват, че няма нужда от такава благодат както и срещу тези, които учат, че човешката воля не може да приготви себе си да получи оправдание нито да я отхвърли, когато й е подарена¹⁷².

3. Рим признава 7 тайнства: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние и Помирение, Елеосвещение (помазване на болни), Свещенство и Брак.

Втората поредица от сесии (1551-1552) потвърждава доктрината за преосъществяването (трансубстанция) на елементите на Господната трапеза. Император Фердинанд предложил при взимане на Причастие чашата да се поднася на всички членове на Църквата, но това не се възприело.

В третата поредица от сесии (1562-1563) се обсъждат Правила за женитба, включително и правата на свещеници в това отношение.. Императорът предложил да се отмени целибата на свещениците, но и това негово предложение не се възприема. Уточнява се и утвърждава доктрината за Чистилището.

. През 1564 година се издава текст с т.н. Трентска изповед на вярата, утвърдена с указ на папата под заглавие Benedictus Deus. През 1566 се издава Римския катехизис. С всички решения и документи се подчертава изключителното право на Църквата, под юрисдикцията на папата да тълкува Писанието.

Според Ърл Кернс “същинското значение на Събора се изразява в трансформирането на средновековното Томистично богословие в авторитетна догма за всички вярващи “¹⁷³

Съборът има и последствия, които могат да се оценят положително. Предприемат се мерки за повишаване на образованието на духовенството. Укрепват се съществуващите и се създават нови богословски колежи и университети. Повишават се моралните изисквания към духовенството. Възникват нови по-динамични и практични в действията си монашески общности.

За съжаление, обаче, съборът допринася и за утвърждаване на папския абсолютизъм с цялата му ретроградна система от органи на власт и репресии през онова време.
8.2. ИГНАТИЙ ЛОЙОЛА. БОГОСЛОВИЕТО НА ЙЕЗУИТИТЕ