1. същност на международната икономика и на международните бизнес отношения в икономическата наука няма единодушно разбиране на същността на понятията „международна икономика”



страница12/15
Дата09.09.2016
Размер2.28 Mb.
#8548
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15

2. ТИПОВЕ ИКОНОМИЧЕСКА ИНТЕГРАЦИЯ

Критериите за разграничаване на типовете икономическа интеграция се свързват с:

  • равнището на търговските ограничения между участващите в интеграционните процеси страни;

  • състоянието на търговската политика спрямо трети страни;

  • нивото на взаимообвързаност на националните икономики;

  • степента на хармонизиране на монетарните и фискални политики;

  • единна макроикономическа политика и т.н.

Най-низшият тип регионална икономическа интеграция са преференциалните търговски споразумения (съглашения) (Preferential trading arrangement). Те се характеризират с намаляване на взаимните търговски ограничения между участващите страни. Спрямо трети страни равнището на търговските бариери се запазва високо. Приетите търговски условия не са задължителни за участващите в споразумението. Много често те са едностранно валидни за определени страни, без необходимата взаимност от други.

Свободната търговска зона (Free trade area). При нея страните - членки премахват напълно търговските ограничения в търговията помежду си, но всяка осъществява собствен самостоятелен търговски режим спрямо трети страни. Пример за свободна търговска зона са Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА) и Асоциация на държавите от Югоизточна Азия, известна като АСЕАН.

При митническия съюз (Customs union) участващите страни премахват вътрешните мита при търговията помежду си със стоки и услуги. Използват унифицирани митнически тарифи. Определят общи външнотърговски мита на страните, не членуващи в съюза.



Общият пазар (Common market) е степен на икономическа интеграция, която се осъществява върху изградения митнически съюз. При него заедно със свободното движение на стоки между страните членки, постепенно се намаляват и премахват ограниченията в движението на производствени ресурси – капитали и работна сила.

Монетарният съюз (Monetary union) е по-висок стадий на икономическа интеграция, при който на основата на общия пазар валутните курсове на държавите се фиксират. Хармонизират се монетарните и фискални политики. Макроикономическата политика все още не е единна.

Най-висок стадий на икономическа интеграция е икономическият съюз (Economic union). Той постига по-голямо сближаване и задълбочаване на взаимното обвързване на националните икономики. Изгражда се единен пазар, който преодолява вътрешните бариери пред търговията и инвестициите. Определят се общи инвестиционни и търговски стандарти. Уеднаквяват се фискалните и монетарни политики, което се осъществява от наднационални институции, прилагащи политиката на целия съюз.

24.  Европейски съюз – зараждане и еволюция, причини за създаване

3.1. Европейска икономическа интеграция

Зараждане и еволюция. Идеите за необходимостта от сближаване и обвързване на стопанствата на европейските страни се откриват във: основаното от австрийския граф Куленхов Калерги през 1923 г. европейско движение за създаване на “Европейски съединени щати”; речта на френския министър на външните работи Аристид Бриан на 5 септември 1929 г. пред Обществото на народите в Женева, в която той предлага в границите на това общество да се създаде Европейски съюз и т.н.

Реалният процес на икономическо интегриране в Европа започва със създадения през 1921 г. Белгийско-Люксембургски икономически съюз. Той е първият реален пример на взаимно икономическо сътрудничество в Европа. Създава се като митнически съюз между Белгия и Люксембург. През 1947 г. към съюза се присъединява и Холандия, при което се създава Белгийско-Холандски-Люксембургски икономически съюз, известен като Бенилюкс (Benelux). Между трите държави се установява свободно движение на стоки и услуги, на капитали и работна сила.

Европейската интеграция се свързва с имената на: Уистън Чърчил, който през 1946 г. в Цюрих призовава за създаването на обединени европейски щати; Робърт Шуман (френски външен министър) прегръща идеята, родена от Жан Моне и през 1950 г. предлага Декларация (консултирана с ФРГ) за необходимостта от европейско интегриране и създаването на Европейската общност за въглища и стомана; Жан Моне, под председателството на който започва работа Върховният съвет (изпълнителен орган) на ЕОВС.

През 1951 г. ФРГ, Франция, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват в Париж договор за създаване на Европейско обединение за въглища и стомана (ЕОВС) (European Coal and Steel Community). Създава се общ пазар за въглища, стомана и желязна руда. Обединението се ръководи от Върховен орган, който практически е първото наднационално правителствено тяло в Европа.

През юни 1955 г. на конференцията в Месина се изгражда комитета „Спаак” (Спаак министър на външните работи на Белгия), който трябва да анализира възможностите за по-пълно икономическо интегриране на страните.

Страните членки на ЕОВС подписват през 1957 г. в Рим договор за създаването на Европейска икономическа общност (ЕИО) (European Economic Community). Най-общо, целите се свързват със стремежа на страните да хармонизират икономическото си развитие, да постигнат стабилен икономически растеж и висок жизнен стандарт. ЕИО се разширява няколко пъти. През 1973 г. в нея влизат Англия, Дания и Ирландия. През 1981 г. се присъединява Гърция. В 1986 г. – Португалия и Испания, а през 1995 г. – Австрия, Швеция и Финландия.

През 2004 г. в ЕС се включиха Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Естония, Литва, Латвия, Словения, Кипър и Малта.

Норвегия отказа с референдум да се присъедини - първо, през 1972 г., после през 1994 г.

Едновременно с учредяването на ЕИО, с подписването на Римския договор се създава и Европейско обединение за атомна енергия, известно като ЕВРАТОМ (European Atomic Energy Community). Целта е да се обединят усилията за производството и използването на атомната енергия. По-късно в ЕВРАТОМ влизат Дания и Ирландия, през 1973 г. – Обединеното кралство, през 1979 г. – Гърция, през 1986 г. – Испания и Португалия.

През 1967 г. чрез създаване на общи за трите обединения (ЕОВС, ЕИО, ЕВРАТОМ) институции те се обединяват и стават известни като Европейски общности, а по-късно – като Европейска общност (European Community). С договора от Маастрихт през 1992 г. бе възприето наименованието Европейски съюз (ЕС) (European Union).

През 1960 г. със Стокхолмската конвенция се създава Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ) (European Free Trade Association), популярно известна у нас като ЕFTA. Преследва се целта да се създаде Зона за свободна търговия в отговор и в конкуренция на ЕИО. ЕАСТ се учредява от Австрия, Дания, Норвегия, Португалия, Швеция, Швейцария и Обединеното кралство. Впоследствие част от участващите срани се присъединяват към ЕО (Дания, Англия, Португалия), а Исландия, Лихтенщайн, Финландия се включват в Зоната. ЕАСТ се ръководи от Европейски съвет за свободна търговия със седалище в Женева.

Освен конкурирането, между двете интеграционни групировки протича процес на сближаване. Могат да се откроят два етапа. През 1972 г. между ЕАСТ и ЕС се подписва споразумение за създаване на Общ пазар в търговията с промишлени стоки, като постепенно се премахват митата и количествените ограничения. Вторият етап, приключил през 1992 г. и влязъл в сила от 1994 г., се свързва със създаването на Европейско икономическо пространство (ЕИП) (European Economic Area). Създава се разширена зона за свободна търговия, която обединява ЕС и ЕАСТ. Между страните членки свободно се движат стоки, услуги, инвестиции и хора. Преодолява се вътрешната митническа дискриминация, хармонизират се стоковите стандарти, стоките на ЕАСТ се приравняват със статута на ЕО, преодоляват се сложните гранични бариери и т.н.



Причини за създаване на ЕС. Най-общият преглед на причините за създаване на ЕС позволява те да се групират на икономически и политически. Икономическите са свързани с развитието на икономиките на отделните държави след Втората световна война. Стопанствата са силно развити в ограничените географски територии на страните, което обективно налага процеса на тяхното интернационализиране и интегриране. Надхвърлянето на националните граници се ускорява с развитието на научно-техническите постижения, проявяващи се във високомеханизираните и автоматизирани масови производства, които изискват обширен пазар. Националните пазари естествено се оказват недостатъчни. Политическите причини се извеждат от особеностите на съществуването на европейските страни в условията на студената война и противоборството със социалистическите страни. Това безспорно изисква европейско обединение и силно развита европейска икономика. Интеграционните процеси гарантират икономическата база на НАТО.

25.  Европейски съюз -  цели, етапи, институции



Цели. Крайната цел, която Римският договор определя, е между участващите страни да се създаде интегриран общ пазар. Постепенно трябва да се премахнат митническите и количествените ограничения в търговията, което да осигури свободно движение на стоки. В същото време трябва да се установят общи външни митнически бариери, в това число и еднакви вносни мита, с което да се осъществява обща търговска защита спрямо неучастващите в общността страни. Според Римския договор интегрирането трябва да обхваща и свободното движение на услуги, работна сила и капитали, с което ще се изгради общ регионален пазар. Договорът предвижда също съгласувана политика по отношение на: селското стопанство, за поддържането на селскостопанските цени и за преодоляване на аграрния протекционизъм; транспорта; съгласуване на законите за избягване на нежелани ефекти от конкуренцията; хармонизиране на икономическите политики и данъчното облагане; създаване на Европейски социален фонд, на Европейска инвестиционна банка и т.н.

Етапи. Икономическото интегриране в ЕС е продължителен, противоречив, но възходящо развиващ се процес. В него могат да се обобщят няколко етапа.

Първият етап може да се отграничи до 1968 г. Изграден е окончателно единен митнически съюз, митата са напълно премахнати. Осъществява се единна митническа политика спрямо трети страни. Но въпреки положителните резултати се констатира, че и след 1968 г. в търговията между страните все още съществуват бариери – гранична митническа проверка, спазване на установени норми и документация, различия в техническите обозначения, различия в данъчните условия и т.н. Отчита се също, че през 70-те години в резултат на забавените темпове на растеж, рецесиите, инфлацията и безработицата в страните членки, противоречията и кризите в международната валутна система, в международното движение на капитали и т.н. интеграционните процеси са значително забавени. Всичко това доведе до констатацията, че в общността липсват стимули за превръщането й в единна търговска общност, че се засилва националната обособеност и дезинтеграционните процеси. Налага се да се положат усилия за ограничаването им и за защита на клаузите на Римския договор (Treaty of Rome). Така, с Информационния бюлетин на Комисията за усъвършенстване на вътрешния пазар през май 1985 г. е направено предложение за създаване на Европейски съюз. Конкретното реализиране на целите за по-нататъшно интегриране се осъществява с приетия през 1986 г. Единен европейски акт (ЕЕА) (Single European Act). С него се нанасят първите поправки за доразвитие на Римския договор. Основните цели на ЕЕА се свързват със: преобразуване на отношенията между държавите в реален Европейски съюз; разширяване на общата политика; постигане на обща външна политика; защита на околната среда и хармонизиране на условията на труд; по-нататъшна работа за постигане на крайната интеграционна цел – икономически и валутен съюз. ЕЕА ускори интеграционния процес, като особена роля изиграха докладите на Вернер в началото на 70-те години, пледиращ за по-близки икономически и валутни връзки в ЕО; на Паоло Чекини от 1988 г. “Европейското предизвикателство 1992: предимствата на единния пазар”; на комисията “Делор” от 1990 г. “Един пазар, една валута”. Всичко това дава основание периодът 1970 – 1992 г. да се определи като втори етап в еволюцията на ЕО, в който започва реализиране на идеята за изграждане на икономически и валутен съюз.

Договорът от Маастрихт (Treaty of Maastricht) от декември 1991 г., влязъл в сила от 1993 г., сложи началото на третия етап в интеграционните процеси на европейските страни и начерта посоката на икономическия и валутния съюз. Икономическият съюз е естествено продължение на изградения единен пазар със свободно движение на стоки, услуги и производствени ресурси. Продължение по отношение на изграждане на обща политика за регионално развитие, на общи правила за макроикономическо регулиране и т.н. Споразуменията от Маастрихт идентифицират пълната икономическа интеграция със създаването на Европейския валутен съюз (ЕВС) (European Monetary Union). Условията, които гарантират осъществяването на ЕВС, се свързват със: пълна либерализация на капиталовите трансфери; най-висока степен на интеграция на финансовите пазари; пълна валутна конвертируемост при премахване на границите на валутните колебания и фиксиране на техните паритети.

На тази основа с договора от Маастрихт се предвиди до 1999 г. да се въведе единната валута – евро, и да се създаде Централна европейска банка. Конвергентните критерии, на които всяка страна трябва да отговори, за да се включи във Валутния съюз, са:


  • темпът на инфлация в страната да не е по-голям от 1,5% спрямо трите страни в съюза с най-ниска степен на инфлация;

  • дългосрочният лихвен процент да не бъде по-голям от 2% от този на трите страни с най-ниски лихвени равнища;

  • бюджетният дефицит да не е по-голям от 3% от брутния вътрешен продукт (БВП);

  • държавният дълг да не е по-голям от 60% от БВП;

  • валутният курс през последните три години да бъде в границите на условията на Европейския курсов механизъм.

Към края на 1992г., в резултат на доклада „Чекини” се създаде единен вътрешен пазар, който стимулира интеграционните процеси в ЕС.

През 1997г. договорът от Амстердам стана третата корекция (след Единния Европейски акт и договора от Маастрихт) на Римския договор. Той гарантира изграждането на пространство на свобода, сигурност и правов ред, правата на Съюза и неговите граждани, външната политика и сигурност, институции на Съюза и т.н.

От първи януари 1999 г. стартира Икономическият и Валутният съюз. Действително се въведе европейската парична единица – евро, и се създаде Европейската централна банка. От 2002 г. общата парична единица е в реално обращение.

Договорът от Ница, подписан през 2001г. и влязъл в сила през 2003г. е последната, четвърта промяна на учредителния договор. Той преследва реформиране на ЕС, предвид на неговото разширяване. Договорът коригира основните права на отделните страни и институции, направи промени в сътрудничеството в областта на правосъдието, в споразуменията между отделните институции, положи основите на Комитет за социална защита, в съответствие с Лисабонската конвенция.



През 2004г. бе приета Европейската конституция. Нейното противоречиво ратифициране (референдумите през 2005г. във Франция и Холандия я отхвърлиха) засилиха евроскептичните очаквания за развитието на ЕС. Европейската конституция не е влязла в действие, тъй като протича процес на ратифициране.

Институции на ЕС. Няколко са основните институции, които регулират интеграционните процеси в общността:

  • Европейски съвет (European Council). Състои се от държавните и правителствените глави на страните членки и председателя на Европейската комисия. Определя основните насоки в развитието на Съюза. Свиква се два пъти в рамките на едно председателство и заседанията се ръководят от страната, председателстваща ЕС. Провеждат се в Брюксел. В тях участват и министрите на външните работи, съответните комисари, а при обсъждане на икономически въпроси и министрите на финансите. Заключенията от заседанията (Заключения на Председателството) нямат законодателен характер. Те определят основните политически посоки на развитие на ЕС.

  • Комисията на ЕС (European Commission) е висшият изпълнителен орган, който може да се нарече правителството на Европа. Осъществява общите цели на Съюза чрез чрез 20 членове-комисари - комисарите по икономика, финанси, селско стопанство и т.н. Те се предлагат от страните и се одобряват от Европейския парламент на всеки пет години, в период шест месеца след избирането му. Седалището й е в Брюксел, като някои от отделите й (напр. Евростат, преводачите) са разположени в Люксембург. Комисията има задача да планира политиката, произтичаща от съответните договори, да обезпечава спазването на законодателството в Съюза, да привлича под съдебна отговорност държавите, не спазващи законодателството, да играе ролята на посредник между участващите в Съюза страни, да осъществява законодателна инициатива, има законодателни правомощия за прилагане на регламентите приети от Съвета и т.н. Комисията се ръководи от председател. Всеки член отговаря за определена област. Обикновено взема решение с консенсус, независимо, че може да ги взема и с обикновено мнозинство. В комисията действат 23 главни управления (генерални дирекции), Експертни съвети, Работни съвети (комитология), които подпомагат работата й.

  • Съветът на ЕС е висш орган за вземане на решения от 1975 г. Официално е признат от Единния европейски акт от 1986 г. Състои се от министри на националните правителства. До 2002 г. се наричаше Съвет на министрите. Присъствието на отделните министри (на финансите, на транспорта и т.н.) зависи от същността на обсъждания проблем. Всяка страна има по един представител и по ротационен принцип тя председателства чрез министъра на външните работи Съвета шест месеца. Работата на Съвета се подготвя от Комитета на постоянните представители, състоящ се от посланиците на държавите членки и техните съветници.

Съветът на ЕС, заедно с Европейския парламент е законодателен орган. Той координира основните насоки на икономическата политика на страните. Приема бюджета на ЕС. Взема решения свързани с външната политика на Съюза. Координира дейността на страните-членки в областта на вътрешните работи и правосъдието. Сключва международни споразумения с държави извън Съюза и т.н. Съветът на ЕС се среща в девет формации:

- Съветът по общи въпроси и външни работи (включително Европейската политика за отбрана и сигурност и сътрудничеството за развитие);

- Икономически и финансови въпроси (включително бюджетите);

- Правосъдие и вътрешни работи (включително гражданската защита);

- Заетост, социална политика, здраве и въпроси на потребителите;

- Конкурентоспособност (вътрешен пазар, промишленост, изследвания и туризъм);

- Транспорт, телекомуникации и енергетика;

- Земеделие и риболов;

- Околна среда;

- Образование, младеж и култура (включително въпроси на аудиовизията).

 Седалището на Съвета е в Брюксел. Подпомага се от Секретариат (Генерален секретариат, наричан обикновено Секретариат на Съвета).

Съвет на Европа (Council of Europe) е консултативна европейска политическа организация, без реална власт, в която членуват 45 страни. Създадена е през май 1949 г., със седалище в Страсбург, от Белгия, Великобритания, Дания, Ирландия, Италия, Люксембург, Норвегия, Франция, Холандия, Швеция.

Цели на Съвета на Европа са:

- защита правата на човека, плуралистичността на демокрацията и върховенството на закона;

- подкрепа за разбирането и развитието на европейската култура;

- съдействие за решаване на проблемите на националните малцинства, ксенофобията, защита на околната среда, организираната престъпност и т.н.;

- подпомагане на демократичната устойчивост в Европа чрез политически, законодателни и др. реформи и пр.;

България става член на Съвета на Европа през 1992г.

В момента генерален секретар на СЕ е Тери Дейвис, а председател на Парламентарната асамблея е Рене ван дер Линден.



  • Парламентът на Европа (European Parliament). Той е парламентарната институция на ЕС. Функциите му са ограничени, повече консултативни.

Европейският парламент осъществява законодателни функции заедно със Съвета на ЕС. Осъществява общото наблюдение на интеграционните процеси и политиката на ЕС, прави препоръки до Съвета и Комисията, следи за тяхната работа, одобрява работата на Комисията, освобождава я от отговорност и може да я разпуска.. Ролята на Парламента нараства чрез използването на така наречената “консултативна процедура”, която позволява по-големи правомощия по бюджета, по спорни търговски въпроси и др.

 Заедно със Съвета утвърждава бюджета (обикновено през декември), който влиза в сила след подписването му от председателя на Европейския парламент. Той има решаваща дума при така наречените незадължителни разходи от бюджета (за регионална политика, социална политика, за наука и т.н.). При задължителните разходи (земеделие, индустрия и т.н.) решаващата дума е на Съвета.

Европейският парламент осъществява дейността си във Франция, Белгия и Люксембург. Секретариатът на Европейския парламент се намира в Люксембург. Пленарните заседания се състоят веднъж месечно в Страсбург, където е седалището на Парламента. Парламентарните комисии заседават в Брюксел.

Изборите за Парламент започват през 1979 г. и се извършват на всеки пет години. В момента Европейският парламент има 732 депутата от различните страни-членки. Работата на парламента се подпомага от експертни комитети.



От 2004 г. председател на Европейския парламент е Жозел Борел Фонтейес; председател на Европейската комисия е Хосе Мануел Дурао Барозо. От 2003 г. председател на ЕЦБ е Жан Клод Трише.

  • Европейският съд (European Court of Justice) като наднационална юридическа институция е създаден с Римския договор. Неговата основан задача е да следи за изпълнението и нарушенията на законите на ЕС. Тоест осъществява съдебен надзор върху интеграционните отношения в ЕС. Тълкува и прилага Договорите на ЕС. Седалището му е в Люксембург. Правомощията му се свързват с тълкуване на законите в Общността, констатиране на нарушенията и решаване на възникналите спорове. Неговите разпоредби имат силата на закони и са задължителни за страните членки.

  • Европейска инвестиционна банка (European Investment Bank). Тя е банкова институция на ЕС, която има за цел да финансира дългосрочни проекти. Отпуска кредити и дава гаранции за финансирането на значими проекти. Осъществява политиката на ЕС и в разпределението на фондовете според различни споразумения. Учредена е през 1958 г., като акционерите са държавите членки на Съюза, които участват в капитала на банката според икономическото си положение в Съюза. Седалището й е в Люксембург. Управлява се от Управителен съвет, Съвет на директорите, Изпълнителен комитет и Контролен комитет.

Трябва да се прави разлика между Европейския съд и Европейския съд по правата на човека, който заседава в Страсбург. Той е в рамките на Съвета на Европа и е учреден на базата на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. А съдът в Хага е трибунал на ООН за военни престъпления.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница