Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

Натрупаните в мозъка на животното образувани през неговия индивидуален живот условно рефлекторни връзки, включително и сложните последователности от нервни връзки — програми за сложни действия, представляват нов вид памет — индивидуална памет (мозъчна, условнорефлекторна, асоциативна памет).

Паметта е система за натрупване, съхраняване и ползване на

информация. Памет срещаме в техническите системи за автоматич­но регулиране, в обикновените калкулатори и други прибори (техни­ческа памет); в живите организми въобще (генетична памет). Културата на човечеството е негова социална (обща, външна) памет.

Срещаната у висшите животни мозъчна, условнорефлекторна памет е нова форма на памет, създавана в природата. Доскоро па­метта (имало се е предвид мозъчната памет) се считаше основна категория на психологията. Когато ставаше дума за памет, винаги се търсеше психика. Сега науката се освобождава от тази традици­онна заблуда. Специфичната мозъчна памет става предмет на физи-ологията на висшата нервна дейност, не на психологията. Психологията се занимава с някои особени функции на мозъчната памет и с изменения на мозъчната памет, предизвикани и продикту­вани от обществения живот на човека.

За фиксирането и съхраняването на информацията в мозъчната памет, за нейното прекодиране или „изтриване", ползване и акту­ализиране съществуват съответни биологически устройства. Съществува дългодействаща памет и оперативна памет, съдържа­ща актуална информация за непосредствени действия. Всичко това е проблем на физиологията на висшата нервна дейност, не на психологията. Но психиката не може да бъде разбрана без знания за работата на мозъка и системите на паметта. Затова курсовете по психология често преповтарят цели глави от физиологията на вис­шата нервна дейност. Това е правомерно, стига да не се представя тази материя като предмет на психологията и да не се обяснява по философски, след като вече е обяснена природонаучно.

При образуването на условните рефлекси се фиксират връзки­те между предметите и жизнено важните за животното техни свойства. Случайно създали се рефлекторни връзки между предме­тите и техни свойства, несвързани с потребностите на индивида, не се повтарят, не се потвърждават и свързаните с тях условни връзки угасват. Така че се осъществява подбор, кое е жизнено важно за организма и кое не, кое има повторяемост в отношението на живот­ното към външната среда, кое следва да се запомни и кое — не. Паметта е апарат за приспособяване, а не неутрален склад за съби­ране на всякаква информация. Изоморфното изобразяване на външ­ния свят от човека е далечна цел и идеал на историческата общочо­вешка практика, а не факт, подразбиращ се от наличието на услов­ни рефлекси и от механизмите на мозъка.

7.4. Интелект при висшите животни

Покрай основната функция на мозъка да координира работата на стотиците мускули, приемайки от тях и предавайки им информа­ция; покрай важната роля да поддържа устойчив, работоспособен и в тонус целия организъм при различните ситуации и условия, мозъ-

/ Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 73

кът е и система за фина адаптация към външната среда и нейните промени. Големите полукълба играят основна роля при обучаването на индивида, при създаването на нови условнорефлекторни връзки.

Благодарение на главния мозък, индивидът започва да реагира много по-адекватно на дразненията отвън. Той реагира така вече не само по командата на получените по наследство програми за поведение, а и благодарение на програмите и рефлексите, израбо­тени от самия него през индивидуалния му живот.

И ако интелект — това е бързият анализ на сигналите, успешна адаптация и реагиране в съответствие със средата, то вече може да се говори за „интелект на индивида", а не както досега, за „интелект на вида".

7.5. Мисли ли животното

Невроните в мозъка на животното и синапсите между тях рабо­тят като тригери. Вериги от тригери могат да извършват операциите логическо събиране, логическо умножение, отрицание и т. н. Без по­добни логически операции не може да става пренасяне и преработ­ване на информация при двоичен код в което и да било управляващо устройство, билото електронна сметачна машина или мозък на жаба.

Разбира се, нито електронната сметачна машина, нито жабата мислят логично, въпреки че в управляващите им блокове са заложе­ни тригери и че информацията там е кодирана в двоичен код. Човек почва да мисли логично едва при наличието на високо организирана външна памет, в структурата на която той трябва да се ориентира, т. е. да усвои действителното отношение между множествата в света.

А това, че и в логиката — при ориентацията си във външната памет, си служим също с двоичен код (вярно — невярно), с който работи нервната система (възбудено — невъзбудено), е съвпадение. Еднакви са закономерностите във всички информационни системи, използващи двоичен код. Двоичният код и в двата случая се е нало­жил като най-ефикасен.

Така че индивидуалният интелект на висшето животно не може да се свързва с работата на тригерите-синапси, нито с логиката на човешкото мислене, до което разстоянието е много голямо, а с бо­гатството на условнорефлекторни връзки, в които е включен живо­тинският индивид.

Мисли ли животното? На този въпрос може да се отговори само ако се стигне до общо съгласие по въпроса, що е мислене. При чо­века с думата „мислене" означаваме различни процеси: унасяне в мечти и спомени, фантазиране, целенасочено мислене, творческо мислене, мъдруване, медитация, рефлексия и т. н. Това у животното го няма.

При човека най-често под мислене се разбира решаването на задачи, моделирането на практически процеси вътре в мозъка с аб-

трактни модели. Ако под мислене разбираме именно моделиране, първични заченки на моделиране (при това предметно, а не мис­ловно) срещаме у маймуните. Те употребяват посредстващи пред­мети при решаване на задачата да достигнат до потребното им благо. Но това не е мислене, а предметно моделиране, фактически моде­лирането е предшественик на мисленето. Мисленето е решаване на задачи с абстрактни модели вътре в главата.

Ако под мислене разбираме изработването на адекватно спрямо външните условия поведение, извикване на точната програма за действие, такова мислене съществува и преди условните рефлекси у низшите животни. Даже може да се говори за мислене на машината.

Ако под мислене разбираме използване на създадени през ин­дивидуалния живот условни рефлекси и вериги от условни рефлекси, то мисленето се явява заедно с условния рефлекс и висшата нервна дейност. Значи, висшето животно мисли. Истина е, че върху възмож­ността за образуване на такива дълги последователности от услов­ни рефлекси се базират всички видове човешко мислене. (Но само се базират. Човешкото мислене не е просто протичане на условни рефлекси.)

Така че под мислене се разбират различни неща. Мисленето на човека е различно от „мисленето" на животното или на машината. Тази многозначност на термина не съдейства за разграничаването на психичното от непсихичното.

Най-добре е да оставим категорията „мислене" за психологията и логиката. А тъй нареченото „мислене" у животните и машините да означаваме без използването на този термин, или поне с допълни­телно определение — „животинско мислене", „машинно мислене".

Вниманието е настройка на висшата нервна дейност, мобили­зация, състояние на готовност за точно и пълно изпълнение на ня­каква акция или за възприемане на определена информация. Вниманието зависи от състоянието на кръвта, от умората или све­жестта на нервните и мозъчните центрове, от въздействието на ре-тикулярната формация върху дейността на главния мозък и т. н.

Вниманието се развива чрез обучение и чрез усъвършенстване системата от условнорефлекторни връзки.

В основата си вниманието, заедно с мозъчната памет, е проб­лем на физиологията на висшата нервна дейност, не на психологията.

Успоредно с развитието на мозъка и универсализацията на вис­шите животни се развива и рефлексът „Що е това?" — неудържима активност да влиза в досег с външната среда и да изгражда условно-

рефлективни връзки за взаимодействия с нея. И при всички несполучливи контакти се развива рефлексът за отдръпване „Внимателно пази се!". (От него впоследствие се развива човешкото чувство боязън, винаги придружаващо изследването на новото.)

Младото животно по наследство носи голям заряд от активност — импулс за различни движения. В безразборната си активност, пре­минаваща в игра, то влиза в контакти с външната среда и така се оформят редица условни рефлекси. Животното се научава да повта­ря и усъвършенства тия движения, които му носят „успех" (потвърждение) в борбата за живот. (Тук може да се говори за успех, но не като достигне на определена, предварително поставена цел, а като за благоприятен за преживяването резултат от някаква активност.)

Благодарение на създаващите се полезни условни рефлекси при играта, животното се учи, проявява се като самообучаваща се система, каквато е в действителност. Играта е, тъй да се каже, подготовка, имитиране на бъдещи действия. . . .

Условните рефлекси са били наблюдавани отдавна, и главно — у човека. Било им е давано чисто психологическо обяснение. Дълго време те са били разбирани и тълкувани психологически като асо­циации — сдружаване на представи, при което появяването на една представа извиква друга, близка до първата по прилика, време, мяс­то и т. н.

„Ако човешкото тяло е било подложено веднъж на въздействи­ето едновременно на две или повече тела, то душата, въобразявай­ки си впоследствие едно от тях, веднага си спомня за другото" (Спиноза).

Хобс, Хартли и др. схващат асоциацията като универсална пси­хологическа категория и с нея обясняват обективно цялата психич­на дейност. И. П. Павлов нарича условната връзка „асоциация по едновременност", а процеса генерализация — „асоциация по сход­ство".

С наследствените безусловни рефлекси животното реагира са­мо на няколко външни агенти, жизнено важни за него. С условните рефлекси то получава информация за стотици предмети и свойства, свързани с тия жизнено важни предмети. Но останалият свят остава мълчание и тъмнина. У животното не се създава обща картина за действителността.

В главата на животно се изграждат условнорефлекторни връзки. които отговарят на обективно съществуващи връзки между нещата във външния свят, непосредствено свързани с жизнедеятелността на индивида, между нещата и техните свойства, доколкото тези

свойства са сигнали, имащи значение за животното. В главата се натрупва информация и за околната действителност, макар и ограничена.

Това ще послужи като зародиш на бъдещото човешко знание (натрупване и систематизиране на идеи за външния свят). Но у жи­вотното изгргадените условнорефлекторни връзки са просто меха­низъм за адекватно приспособяване и реагиране на въздействията от външната среда. Животното няма идеи за външните неща, няма представи за тях; няма съзнание за себе си и за отношението меж­ду индивид и 5ъншна среда. За него условнорефлекторните връзки не са знание, а фина индивидуална адаптация.

7.10. Условен рефлекс и логика

Условните рефлекси изобразяват по определен, твърде едност­ранчив, начин обективните връзки и обективно съществуващите закономерности, включително и връзките между причина и следствие. С поведението си животното постъпва така, като че ли съобразява своето поведение с действителните, „истинските" отно­шения в действителността, като че ли в главата си прави верни, пра­вилни заключения за отношенията между нещата. Хелмхолц нарича условния рефлекс „несъзнателно заключение". Но това са само ант-ропоморфисжи илюзии у наблюдателя. У животното няма понятия за нещата, нито за множествата от неща, така че не може да става дума нито за съждения — грешни или верни, нито за умозаключения — съзнателни или несъзнателни, а само за по-адекватна или по-не­адекватна адаптация.

Навикът у животното е установена и стабилизирана условнореф-лекторна връзка.

Висшите животни представляват самообучаващи се машини. След дълго повтаряне, успешни и неуспешни проби и грешки у тях се образуват и фиксират трайни връзки — стереотипи, точно опре­делено поведение при дадено въздействие или дадена ситуация. Това са навиците - много полезна форма за готово, бързо и адекватно поведение. Тава са програми за поведение, само че не получени по наследство, г придобити през индивидуалния живот.

Изработването на сложните рефлективни връзки, навиците — това е основа на обучението и на опитомяването на животните. Изработването на навици също така стои в основата на възпитани­ето и мущровката на човека. Създадените полезни навици са богатство, благо за всеки индивид, оръдия в неговата борба за съществуване. А лошите или неподходящите навици често са източ­ници на нервни и психически разстройства.

Обстановката, външната среда бързо се менят и в процеса на
76

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

/, Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 77

приспособяване често се налага да се изкореняват веднъж създаде­ни навици (нещо много трудно) и да се създават на тяхно място нови. Изработването на сложни рефлективни връзки и навици е явление, свързано с условните рефлекси и е започнало далеч преди появяването на психиката. Но те биват използвани широко при изг­раждането психиката на човека.

Характерното за биологичната форма на движение разнообра­зие вътре във видовете се проявява и в съществуването на различни типове висша нервна дейност у висшите гръбначни животни, включително и човека.

И. П. Павлов обяснява различните нервни типове (темперамен­ти) със силата и устойчивостта на възбудните и задръжните проце­си в нервната система на индивида. Основните нервни типове спо­ред Павлов са четири: силен уравновесен бавен нервен тип; силен уравновесен подвижен нервен тип; силен неуравновесен, силно въз­будим нервен тип; слаб нервен тип.

Не се говори за характер у животните. Този термин е запазен за човешката личност. Но към нервния тип, получен генетично, по наследство (генотип), през живота на индивида се оформят вериги условни рефлекси, трайни и постоянни форми на поведение. Така че нервният тип на едно животно е не само генотип, но и фенотип.

Мозъкът и нервите у висшите животни и човека представляват една много сложна система за автоматично управление. Тя регули­ра функциите на всички органи и тъкани в организма и взаимодейс­твието му с външната среда. При това тази система се самовъзстановява, самообучава. При големи удари и несполуки се стабилизира на по-ниско поведенческо ниво, изключва своите повредени елементи и функции, компенсирайки ги с други.

Тази система поддържа постоянно динамично равновесие на ор­ганизма с външния свят като създава динамични стереотипи — ба­ланси от определен брой условни рефлекси, които плавно и ефикас­но поддържат това равновесие. Динамическият стереотип е сработена, уравновесена система от вътрешни процеси.

При изменението на външните условия над известна граница динамичният стереотип се сменя. Това в повечето случаи при ед­на здрава нервна система е нормален процес, но придружен с усилия.

Мозъкът и висшият дял от нервната система е устройство за приспособяване на индивида, не на вида. Но тая сложна система е изграждана в биологичната еволюция на вида. Тя е система за би-

ологична адаптация, за управляване на биологично поведение. Не излиза извън биологическата форма на движение.

Преходът от маймуната към човека не е свързан с някакво ко­ренно изменение, с прибавяне на нови подсистеми и нови органи. (Мозъкът на маймуната се различава повече от мозъка на лисицата, отколкото от мозъка на човека.) Висшата нервна система е изгра­дена в основни линии преди човека. За да се нагоди тя към социал­ната среда, необходимо е било нейната дейност да се нагоди, мо-дулира към приемане на команди от обществото. И новата общес­твена структура е била длъжна да приспособява своите изисква­ния към съществуваща вече, способна за модулиране, висша нер­вна дейност.

7.14. Основни процеси в главния мозък

Образуването на нови условнорефлекторни връзки се осъщест­вява чрез взаимодействието на два процеса: възбуждане и задържане. Информацията от условните дразнители, подкрепена от основния безусловен дразнител, предизвиква възбуждане. А когато информацията не получи подкрепа от основния дразнител, настъпва задържане.

Най-напред възбуждането от подкрепения, повтарящ се сигнал ирадиира (разпространява се) в широка област на мозъчната кора. И редица съседни и близки дразнители предизвикват рефлекса (ге-нерализация). Впоследствие сигналите от съседните дразнители, ко­ито не са свързани обективно с основния дразнител и са се свърза­ли случайно, не се подкрепят от него. При сигнали от тях се разп­ространява друг нервен процес — задържане.

Възбуждането и задържането влизат във взаимодействие. Като резултат — рефлексът почва да се възбужда само от точно опреде­лен сигнал, свързан обективно с основния дразнител. Рефлексът не се предизвиква вече от близки до условния дразнител сигнали. В ре­зултат на това в кората на мозъка се възбужда ограничено място за дадения рефлекс, а не широка област. Така се получава анализ на дразненията, селективност към външния свят и стабилизиране на условнорефлекторните връзки.

Това е модел на процеса, даден от И. Павлов. В действителност е по-сложно. Но характерът на процеса е точно такъв — физиологи-чески, без всякаква намеса на психично и субективно.

При взаимодействието между възбуждане и задържане се осъ­ществява взаимна положителна или отрицателна индукция, концентрация, понякога възбуждане на подкорието и на по-ниските етажи от нервната система и други явления, които физиологически обясняват, или могат да обяснят, всички факти в поведението на вис­шето животно и определен етаж (висшата нервна дейност— вж. 1.11) от поведението на човека.

Мозъчните клетки не се подменят като другите клетки и се уморяват. У висшите животни за тяхната отмора и възстановяване е необходим сън. Сънят е разпространен (ирадиирал) по целите полу­кълба задръжен процес.

В процеса на заспиването работата на мозъка отслабва и спо­ред И. П. Павлов попада в няколко фази (уравнителна, парадоксална, ултрапарадоксална) — това са състояния, при които управляващият орган не реагира вече адекватно на външните дразнения и на тяхна­та сила (например реагира еднакво на силни и слаби сигнали или реагира по-силно на слабите и др. п.). В дълбок сън мозъкът въобще не реагира на ред дразнения. (Съществуват обаче дежурни пункто­ве за събуждане при тревога.)

Хипнозата също е сън, само че малко особен. Той настъпва при специални, обикновено притеснени, условия, когато организмът не може да се справи с външните въздействие¹⁸. (А при човека и някои животни хипноза се получава и при внушение, и при доброволно от­даване на властта на хипнотизатор.) Хипнозата не е пълно заспиване. Някои центрове са оставени будни. Чрез тия центрове мозъкът по­лучава команди от внушаващия и без съпротива ги изпълнява.

Хипнозата леко травматизира и ослабя висшата нервна дейност. Тя е средство, което се използва в медицината за лечение на някои болести. Принуждават болния или преуморения мозък да заспи, да почива, или му внушават стабилизиращи команди. Не всички нервни и психически болести обаче могат да се лекуват с хипноза или сън. Хипнозата се е използвала и използва за управляване поведението на хората, за подчиняване тяхната воля. Много често хипнотизато­рите са психопати с изострен комплекс за самоутвърждаване.

физиологичната основа на внушението е концентрирано драз­нение в определен район или център на мозъчната кора, съпровож­дащо се с общ задръжен процес в останалите части на кората. Такава възможност се създава при хипнозата. В мозъка се получа­ват команди отвън, управляващият блок на организма не може да им се съпротивлява и ги изпълнява.

При висшите животни отношенията с външния свят се услож­няват. Налага се реакцията да не бъде непосредствена, а да се отло­жи за известно време¹⁹. Това по пътя на естествения подбор води до

създаването на особени задръжни механизми във висшата нервна дейност. Тия задръжни механизми са непосредствената физиологич­на основа на човешката психика.

Отсроченото действие предизвиква изграждане на условно-реф-лекторни дъги, лишени от ефекторен завършек. Това пък води до но­во оформяне на рефлекторната дъга. Създават се условия за нейни разнообразни усложнения. По-нататък, при човека, тия усложнени дъги-мрежи биват използвани в предварителното моделиране на ак­тивните действия — в мисленето. Задържаното отсрочено действие води до създаването на установки — замразени готовности за действие, алгоритми, циркулиращи самостоятелно в оперативния блок на мозъка. Върху тези установки, и въобще върху създалото се интериоризиране, затваряне вътре в мозъка на процесите, ще ста­не възможно появяването на идеалния вътрешен свят на човека.

При наличие на определен период на задържане и циркулиране, в установката (подготовката за реакция) се включва и миналият опит на индивида. Тенденция в по-нататъшното развитие е целият минал опит, имащ отношение към действието, да се включи в изработване­то на отговора. Реакцията получава самостоятелност по отношение на непосредствените въздействия и дразнения. Тя става акция. Създават се условия за волево поведение.

Всичко това предизвиква при висшите животни изграждането на нов дял, нови механизми към мозъчната памет. По-диференцира­но биват разграничени оперативната, дългодействащата и другите видове памет. Създават се и нови усложнявания в управляващото устройство. Новите механизми упражняват своя контрол върху дейс­твията на биологичните инстинкти, а също така и върху новоизграж-даните условни рефлекси. Всичко това създава физиологическата основа за осъществяване на цялостен контрол върху висшата нерв­на дейност, какъвто контрол по-късно ще почне да упражнява чо­вешкото съзнание.

Без съмнение процесът на задържането и механизмите, създа­дени за неговото осъществяване, представляват непосредствената физиологическа предпоставка за сложния вътрешен психически жи­вот на човека: на преживяванията, чувствата, мисленето.

Задържащите механизми са се развили по естествен път в еволюционното развитие — най-напред при висшите животни, а по-къс­но тяхното развитие е продължило и при антропогенезата.

Като всички фини устройства, и механизмите на задържането са податливи на увреждания и разстройства. Например в критични за индивида ситуации стереотипните задържащи устройства се Разстройват. Блокирането на ефекторния завършек при рефлекси­те е нарушено. Животното (респ. човекът) напира за непрекъснати Действия, за непосредствени реакции, а не за създаване на Установки, за оформяне на точни възприятия, за мислене. Подобен е случаят с алкохолната упойка при човека. Тъкмо този порив към

действия го принуждава усилено да подражава, да се подчинява охот­но на команди отвън; готово е да изпълнява всякакви внушения, да разрушава всичко пред себе си поради отсъствие на търпение за нормално поведение; да мине към маниакално стадно поведение.