Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

43

ра персонала, да му въздейства психически (с думи, примери за подражание, идеи, чувства) и получава заплата за това. Това са важни факти, но заслугата за тяхното появяване не е толкова в експери­менталната психология, а в развитието на приложната психология.

Явленията във висшата нервна дейност под въздействие на фи­зически агенти са обект на физиологията. Разглеждането им през призмата на тяхното осъзнаване не ги прави психика.

Създаването на психологически лаборатории е много важна стъпка в развитието на психологията от отрасъл на философията в самостоятелна точна наука, но не е акт на сътворението.

Проблемите на психологията са: как общественото овладява вис­шата нервна дейност на индивида; как и защо се оформя съзнанието; как и защо човек действа активно в съгласие с обществените закони. А експериментите на Вунт се ограничават в това, как човек осъзна­ва реакциите на висшата нервна дейност срещу външните физичес­ки агенти, колко бързи и адекватни са тези реакции.

Сам Вунт едва ли е смятал, че със създаването на Лайпцигската лаборатория науката психология" е вече създадена и връзките й с философията са прекъснати. Известни са неговите възражения про-тиТотделяне на катедра по психология. Чак до 1905 г. издаваното от Вунт списание, в което публикувал резултатите от своите експери­менти, носи името „философски студии", а не „Психоложки студии". Съзнавайки, че експерименталната физиологична психология не ре­шава основните проблеми на психологията, Вунт в края на живота си пише многотомна „Психология на народите", с която се мъчи да обхване социалния фактор в психичното.
4.5. Криза в психологията

Една от причините за последвалата в края на XIX век криза в психологията е подчиняването й на приложната психология. Тази пос­ледната се развиваше и продължава да се развива с шеметна скорост, а възможностите (методологични и теоретични) на експе­рименталната психология се оказаха нищожни. Практиката изиск­ваше преустройство във всички области, използване на всички кла­сически и новооткрити методи: наблюдение; тълкуване на процесите;

наскоро въведените от Голтон тестове; анкети; статистическа обра­ботка на материалите от наблюденията, тестовете и анкетите; сис­тематизиране на клиничния и психотерапевтичния опит; експеримен­тално изследване не само на елементарните, но и на т. нар. висши психически прояви, изследвания не толкова на субективните преживявания, а на поведението и мотивите.

При това психологическите лаборатории и експериментите в тях бързо се рояха. Не се ограничаваха вече с осъзнаване на физиоло-гическите усещания или с времето на реакцията. Обхващаха все повече психически явления и много скоро започнаха да надрастват паралелизма и асоциационизма на Вунт и концепцията му за позна­ване на непосредствения опит.

Новите изисквания на приложната психология и новите възмож­ности на статистическите методи разчупваха ограниченията на фи­зиологичната психология и откриваха възможности за отчитане на социалните закономерности — изследване същността на психичното. Но тук теорията изоставаше. Докато натурфилософията като дял от философията отдавна бе заместена с точни опитни науки, като физика, химия, биология, делът философия на историята си оста­ваше философска област. Причините за това бяха, на първо място, сложността на процесите и, на второ място, че тия науки засягат пряко интереси.

Разликата в състоянието на двете групи науки бе толкова очебийна, че философите от Баденската школа разделиха науките на два типа: природни (номотетически), при които се обобщава и се търсят закономерности, икултурноисторически (идеографичес-ки), където конкретните събития и явления могат само да се описват. За психологията, наука, стояща точно на линията, по ко­ято съответните два типа явления си взаимодействат, оставаше не­веселата участ или да бъде отхвърлена като наука, или да бъде раз­делена на две.

Това, впрочем, се получи. Още Вунт разглеждаше отделно фи­зиологичната психология и психологията на народите. Дилтай също очерта две психологии: природонаучна (обясняваща психология) и духовно научна, опираща се на интуитивното разбиране (разбира­ща психология).

Самите експерименти ставаха все по-разнообразни и преодо­ляваха ограниченията на Вунт. Ебингхаус успя да изключи съзнани­ето в своите опити върху паметта. Започнаха опити върху животни. Известни са опитите на И. П. Павлов върху кучета, на Кьолер — вър­ху маймуни, на Торндайк — върху котки, на Скинър — върху плъхове и гълъби. Те дават много повече възможности, но затова пък опре­делено пренасят обекта на експеримента от психологията във физи­ологията на висшата нервна дейност.

Във Вюрцбургската школа, където работят Кюлпе, Ах и други известни психолози, се разширяват опитите върху по-сложни пси-
44

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

Увод. Психологията като наука

45

хически функции, като мислене, воля и др. Не се задоволяват само с данните от непосредствените осъзнати преживявания на човека, а изучават и условията, при които той преживява; съчетават интрос­пекцията с ретроспекцията; отхвърлят образите като основа на пси­хиката и мисленето (безобразно мислене).

В защита на асоциацията и на психологията като особена наука застава Тиченър. Той отстоява първоначалните тези на Вунт за това, че усещанията-образи са основни психични елементи и от тях по асоциативен път се създават всички психични структури. Обект на особената наука психология е съзнанието и структурите на съзна­нието (мислене, емоции и т. н.). Това направление е наречено структурализъм. То е било подложено на атаки от всички страни, но и досега съхранява солидни позиции в учебната и академичната психология.

Против разглеждането на психологическите обекти като струк­тури на съзнанието се обявяват функционалистите (Джеймс, Дюи, Удуорт, Рибо и др.). Те твърдят, че психическите обекти не са струк­тури на съзнанието, а функции на биологическия организъм за приспособяване, за достигане успех. Съзнанието като вместимост на образи не съществува. Психичните процеси имат рефлективен характер. В американския функционализъм ясно личат философс­ките концепции на прагматизма.

В резултат на дълго продължаващите спорове интроспективни-ят метод бива окончателно компрометиран и отхвърлен. При краха на интроспекцията, и асоциативната психология не може да същес­твува в стария си вид, особено след разкриване на чисто физиологи-ческия характер на условния рефлекс.

Останала без единен метод и с неизяснен предмет, науката пси­хология се оказва на кръстопът. А необходимостта от теоретично подхранване на бурно развиващата се приложна психология расте­ше (вж. 46.4), изискваше нови експерименти, нови теории и концепции. Големите задачи и недостатъчната вътрешна монолит­ност доведоха до центробежни тенденции. Първата тенденция беше току-що почналата да се оформя наука да се разпадне на няколко второстепенни науки. И такива се явиха:

Психотехника (Г. Мюнстерберг, В. Щерн) — наука, занимава-

ща се с рационалната организация на труда, с умората, подбора на кадрите и др. п. Преход между психологията и приложната психология. Основен метод — тестове, анкети, статистика.

Оформяне на социалната психология. Първоначално в нея има­ше голяма доза биологизъм (колективният организъм на Спенсер; поведението на тълпата — Льо Бон; социалните инстинкти — Мак-Даугал) и идеализъм. (душа на народа; колективни представи на Дюркхайм). Но постепенно биологическото, по същество стадно, по­ведение премина към етологията и екологията. С колективно изгра­дените идеи и програми се заеха науките за културата. За социална­та психология остана социалното поведение на човека. Славен ме­тод тук са социологическите проучвания. Представители на направ-лението са Д.Мид, Олпорт и много други социални психолози.

Друг израз на кризата в психологията е тенденцията към откъс­ване на цели дялове и области от предмета на традиционната психо­логия и овладяването им от други науки. Може да се отбележи, на първо място, откъсването на висшата нервна дейност от психологи­ята и прехвърлянето й във физиологията (И. Павлов и др.). Към тоя процес следва да се причисли и създаването на зоопсихологията. Тя, въпреки измамното си име, фактически представлява обособя­ването на висшата нервна дейност на животните в отделен отрасъл на физиологията.

Принос към тоя процес е и прехвърлянето на несвойствен за психологията и затрудняващ я материал в етнографията, социоло­гията и различните социални науки.

46

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

Увод, Психологията като наука

47

Опити за откъсване на кибернетични проблеми от психологията също са правени. Пример е теорията за паметта като общоорганич-на функция. В този процес на кризисно очистване на психологията може да се включи и връщането на определени неизяснени, най-често непсихологически проблеми и категории от психологията обратно във философията, в нейните подразделения и философските науки.

Все в контекста на кризата се явиха и опити за пълно премахва­не на психологията като наука и редуцирането й към социологията (Конт, Дюркхайм), към биологията (Спенсер, Лоренц), или просто, заменянето й с други науки — рефлексология (Бехтерев), реактоло-гия, етология и др. п.

И в първата половина на XX век, заедно с разнообразните нуж­ди и изисквания на приложната психология, продължава и се раз­раства разноезичието в теоретичната психология. Към разделени­ето на отрасли, претендиращи да станат отделни науки, се прибавя и пъстро разнообразие от школи и направления, всяко от които пред­лага свое разбиране за предмета на психологията и свой модел за неговото изучаване.

Едно от най-значителните направления в психологията, породи­ло се като теоретичен извод от психотерапията, е психоанализьт или фройдизмът. Фройд вижда социалното и биологичното в техния първичен, сравнително груб конфликт, а не като плавна форма на движение, каквато се е установила впоследствие: Изтласканото от социалните принуди вън от съзнанието биологично (според Фройд биологичното се свежда почти изцяло до всевластния полов инстинкт, либидото) се стреми да се върне в съзнанието и напъните му причи­няват психични разстройства, а и въобще психичната дейност.

Основният принос на Фройд в психологията е, че намери място на подсъзнателното в психиката. Вече не можеше, както по-рано, психиката да се отъждествява със съзнателното, със съзнанието. Освен това Фройд представи психиката, макар и в доста екстрава­гантна форма, като взаимодействие между физиологичното (id) и со­циалното (super ego), намерило своето разрешение в съзнанието (ego)14.

Неправдоподобните открития в историята на културата и пан-сексуализмът на Фройд твърде скоро показаха своята несъстоя­телност. Още първите му ученици и съидейници се разграничиха от

¹⁴ Фройд наистина въведе тези понятия, но не ги разбираше точно в този смисъл.

него. Така Адлер създаде своята „Индивидуална психология", раз­новидност на психоанализа. В нея главна роля играе комплексът за непълноценност и неговото преодоляване. Карл Юнг пък създаде Аналитична психология", в която не само либидото, а потребности­те въобще са основен мотив в поведението.

Независимо от всичко това психоанализът бързо премина в САЩ и там стана едно от господстващите течения в психологията, а съ­що и в психотерапията — като средство за лекуване на по-заможните.

Психоанализа, както и концепциите на Мак-Даугал и др., прида­ващи решаващо значение на инстинктите и на ирационалните моти­ви в психиката, някои обединяват в т. нар. дълбочинна психология. Близък до психоанализа (в смисъл родство с ирационализма) е и ин-туитивизмът на Бергсон.

В САЩ се зароди, разви и има влияние и досега бихейвиориз-мът (behaviour = поведение). Теоретични източници на това течение са прагматизмът, функционализмът и учението на И. Павлов. Главни представители са Торндайк (предтеча на направлението), Уотсън, Скинър и др. Те свеждат психиката до поведение; изключват съзна­нието като обект на психологията, фактически психиката се огра­ничава до условно-рефлекторна дейност, реагиране на стимули. Бихейвиористите провеждат голям брой опити върху животни и имат определени заслуги за изучаване процеса на обучението. Като ос­новен път на ориентация във външния свят се приема методът на пробите и грешките.

Откровено груби форми на редуциране на психиката към вис­шата нервна дейност бяха рефлексологията и реактологията в Съветския съюз, официално отхвърлени в 30-те години.

В Германия по това време се развива гещалтпсихологията, с основни представители Вертхаймер, Кьолер, Кофка и др. Те отхвър­лят асоциационизма на Вунт и Тиченър. Според тях се възприемат не отделни елементи — усещания, а цели структури (образи, гещалти). В противовес на пробите и грешките у бихейвиористите, те изтъкват инсайта — внезапно озарение при възприемане на гещалта. Главните си идеи черпят не от биологията, а от физиката и математиката (изоморфизъм и др.). Със своята дейност в опреде­лен смисъл гещалтистите отварят път на кибернетиката за обясня-ване на определения явления в психиката.

Излязъл от гещалтистката школа, К. Левин разглежда човека като частица, чието поведение се определя от жизненото простран­ство около него, което Левин разглежда подобно на физическо си­лово поле. На мястото на образа поставя мотива.

Следвайки модела на Хегел — Маркс за психичното, след побе­дата на революцията в Русия Виготски създава културно-историческа теория за психиката, според която основно значение
48

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

Увод. Психологията като наука

49

за оформянето й има общественият живот и създаването на езика. По-късно неговата концепция се развива в т. н. дейностна школа, намира известен отзвук в социалната психология, развивана вън от СССР, а вътре в страната скоро бива слята с господстващата те­ория на отражението.

Самостоятелно работи Ж. Пиаже с неговата Женевска школа. Главен модел за изучаване на психиката е развитието на интелекта у детето (генетична епистемология).

Също така известна е френската школа (Рибо, Жане, Валон и др.), основаваща своите изводи главно върху клинически наблюдения.

В развиващата се почти самостоятелно социална психология също се оформят различни направления. Известен е интеракциониз-мът на Дж. Мид.

Под натиска на нарастващите обществени нужди (приложната психология) и при отсъствието на ясен теоретичен модел и единен метод, психологията и по-нататък продължава да се разкъсва и вече не само на отрасли, школи и течения, но и по признак „начин на из­ложение и стил".

Покрай общата психология, която се стреми да отговори на въпросите, защо хората постъпват така или иначе и как става това, се развива и приложната психология, която търси начини най-ефективно да влияе върху поведението на човека и за неговото пъл­но използване в обществения процес.

Към средата на нашия век отделните школи в психологията в дискусиите помежду си една по една показват своята недостатъч-

ност и едностранчивост. Те се подлагат на ревизия, като в най-честия случай отхвърлят явно несъстоятелните си концепции, издигат нови или заимстват идеи от други школи.

Психоанализът като практика се задържа, но като теория се разцепи на няколко направления. От фройдизма се развиха не-офройдизмьт (Хорни, Фром, Съливан) — направление, което се стреми да обедини психоанализа със съвременните социални и философски идеи; егопсихологията (психологията на Аз), с представител Ериксън и др.; фройдомарксизмът и други течения.

Като реакция на бихейвиоризма съществува тенденция да се създаде когнитивна психология, подчертаваща ролята на знани­ето в поведението (Пиаже, Айзенк и др.).

Социалната и индивидуалната психология също си разменят идеи и концепции.

В същото време съобщителната техника, теорията на авто­матичното управление, молекулярната биология, изучаването ра­ботата на мозъка и ред други науки бележат значителни успехи. Редица понятия, като хомеостазис, памет, обратна връзка, сигнал, управление, саморегулиране, кодиране и декодиране, получиха фи­зическо и математическо обяснение чрез кибернетиката и с това психологията се освободи от решаването на прекалено общи и неспецифични за нея проблеми. Всичко това доведе до нови тен­денции в развитието на психологията във втората половина на века.

В България до средата на XX век като академична психология се преподаваше психологията на Вунт (Н. Алексиев, Сп. Казанджиев и др.). Като модерни и екстравагантни течения се разпространяват Психоанализът (Кинкел и др.), интуитивизмът на Бергсон (Ат. Илиев), психологическите концепции на ремкеанството и марксизма. В на-родопсихологията ярка следа оставя Ив. Хаджийски. Споровете меж­ду най-популярния представител на ремкеанството — Д. Михалчев, и един от създателите на теорията на отражението — Т. Павлов, пред­ставляват основен нерв на философския живот и на психологичес­ките дискусии у нас. Наши психиатри (Н. Кръстников, К. Чолаков, Н. Шипковенски и др,), въпреки различията в своите теоретични кон­цепции и идейни позиции, направиха значителен принос в психопа-тологията.

Във втората половина на века като официална бе наложена те­орията на отражението. Но нейното господство ставаше все по-Формално. У нас проникнаха почти всички психологически концеп­ции.

51

5. СЪВРЕМЕННОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПСИХОЛОГИЯТА

Една наука се е откъснала от философията и е станала точна наука, когато е преодоляла проблема „идеално или материално" и разглежда своя предмет като материален обект, движен от матери­ални сили; когато не обобщава данни от други науки, а разглежда предмета си със свой установен, свободен от субективни елементи, метод на моделиране, изследване и излагане; когато разглежда обек­тите си направо такива, каквито те са в действителността, а не се ограничава с изследване на логическите връзки между понятията, създадени за тия обекти; когато е независима от всякаква идеология.

По никой от тия критерии психологията не се е освободила на­пълно от философията. Психологията и досега търси своя метод и своя обект. Тя продължава да се ражда, отделя от философията.

И по черти, и по маниери психологията прилича на философията. Характерно и за едната, и за другата е наличието на полемизиращи помежду си школи и направления. Подобно на философията и за раз­лика от точните науки, психологията работи не толкова с факти, кол­кото с логически хипотези, мнения, концепции, тълкувания на екс­перименти и, подобно на философията, е полесражение на различни, често противоположни тези. При това спорове се водят и вътре в оформилите се направления — бихейвиористи спорят с бихей-виористи, фройдисти срещу фройдисти, марксисти срещу марксис­ти — досущ както във философията.

Това съвсем не е характерно за точните науки. При тях различ­ни направления, различни мнения се явяват само при тълкуване на неочаквано откритие или в повратни критични моменти. След това се установяват проверени от практиката научни истини. А за фило­софията и психологията наличието на различни мнения и спорове е нормално състояние. В резултат на споровете едни хипотези отпадат, но се издигат нови хипотези; на мястото на опроверганите от дейст­вителността школи и направления се създават нови школи и направления.

Направленията в психологията са системи от концепции и хипотези, обясняващи по свой начин проблеми на психологията и претендиращи да бъдат истинската психоложка теория, да траси­рат нов път в науката психология. Те са свързани обикновено с пси­хологически школи — съдружия от психолози и философи, които мис­лят еднакво по редица психологически проблеми, групи от учени-единомишленици, сплотени около даден институт, лаборатория или около идеите на даден учен.

Както в съвременната философия има различни направления (позитивизъм, екзистенциализъм, неопозитивизъм, неотомизъм,

реализъм, неореализъм, марксизъм и пр.), така и в психологията има различни направления (фройдизъм, неофройдизъм, бихейвиоризъм, необихейвиоризъм, гещалтпсихология, хуманистична психология, културно-историческа психология и т. н.).

Както в съвременната философия има различни школи (Баденска, Марбургска, Виенски кръжок, Варшавски кръжок и т. н.), така и в съвременната психология съществуват различни школи (Вюрцбургска, Лайпцигска, Женевска, Чикагска, Грузинска и т. н.). И всяка школа си оформя свой обект и свой психологически метод. Всяка школа създава своя система от категории, смята себе си за най-права и воюва с останалите. Такова вавилонско смешение на езици и възгледи няма и не може да съществува в нито една точна наука. Но то е нормален стил във философията.

При това всяко направление в психологията си има своя солид­на опора и патрон в съвременните философски учения и всяко фило­софско направление си намира съответно приложение в психоло­гията. Така функционалната психология и бихейвиоризмът имат своя философска опора в прагматизма; гещалтпсихологията се опира вър­ху феноменологията на Хусерл; психичната енергия и либидото на фройдизма имат своите източници във волунтаризма и ирациона-лизма (волята на Шопенхауер, жизненият порив на Бергсон, жизне­ният поток на Ницше и Дилтай); хуманистичната психология и лого-терапията на Франкъл се родеят с екзистенциализма; културно-историческата школа — с историческия материализъм на Маркс; теорията на отражението — с материализма на Дидро и с официал­ния диалектически материализъм и т. н.

Теоретиците-психолози са едновременно и съвременни философи. Почти всеки философ има амбицията да внесе нова идея в психологията. Джеймс, Дюи, Мид — главните представители на праг­матизма са същевременно изтъкнати психолози. Дилтай, Уотсън, Бергсон, Брентано, Вунт, у нас — Михалчев, Казанджиев, Т. Павлов, са колкото философи, толкова и психолози-теоретици.

Следва да се добавят още показателни факти. За почти всички психологически категории и основни психологически понятия може да се прочете във философските речници и енциклопедии. Авторитетни днес автори направо смятат психологията за философ­ска наука, за дял от философията. В редица средни училища психо­логията се преподава като „въведение във философията".

Колкото и да е интересна и полезна психологията за всички, кол­кото и да се множат лабораториите, институтите и катедрите по при­ложна психология, науката психология си остава една все още фи­лософска наука. Все още не са опровергани песимистичните конс­татации за психологията:

„Психологията по принцип не може да стане опитна наука, не може да ползва експеримента" (Кант).

„Психологията не е наука, а само надежда за науката" (Джеймс).
52