Структура на сигнала. Информация. Гещалт

Сигналът е физически носител на порция информация, кодира­на по такъв начин, че да въздейства на определено приемно устройс­тво (в случая — сетивен орган). Това, което възприема зрителният

анализатор, не са електромагнитните вълни или концентрации от кор-пускули с техния вътрешен строеж. Сложната вътрешна структура на кодовата система съвсем не интересува животинския индивид. Интересува го биологичната информация, която тази кодова систе­ма носи. А биологичната информация — структурността¹⁵, която елек­тромагнитните вълни носят, е шарката, структурата, която те

образуват.

Енергията на електромагнитните вълни само активизира пурпу­ра на ретината. Това, което преминава от светлинните сигнали в елек­трически импулси, протичащи по нервите и после анализирани в мозъка, не е енергията, нито вътрешната структура на тия лъчи, а простата структурност, информацията, която тия лъчи носят. При това не каква да е информация, а биологична информация, интере­суваща организма, която се възприема и прекодира от сетивата и има някакво значение за биологичното преживяване на индивида. Тая порция информация, която се възприема в определен момент от сетивата, представлява определена структура, шарка, гещалт. Пър-

Информацията (респективно ентропията) в едно състояние в една ограничена система може да бъде измерена. Единица мярка за количество информация е бит (информацията, която може да се побере в един двоичен тригер — клетка, получаваща две състояния). Теорията на информацията е математическа наука, част от теорията на вероятностите. Проблемите на информацията и ентропията засега най-широко са разработени в статистическата физика, съобщителната техника и теорията за автоматичното управление. Обобщават се от новата наука кибернетика.

Няма по-вероятно състояние в една система от състоянието на пълно объркване (максимална ентропия). Затова във всяка високо структурирана система тенденциите към разстройство са много по-силни и вероятни, отколкото тенденциите към още по-сложно структуриране (оттук иде статистическото предвиждане за бъдещата топлинна смърт на нашия свят). Постоянно движещата се материя, противно на тази обща тенденция, понякога натрупва големи количества информация чрез произволни случайни флуктуации (малковероятни големи отклонения от най-вероятното състояние), които флуктуации бързо или сравнително бавно биват подложени на релаксация (изравняване, стопяване). Такава случайна флуктуация на материята е нашият звезден свят, а също и особеното развитие, получило се върху планетата Земя от тоя звезден свят.

В нашия свят, който общо взето е в състояние на бавна релаксация, в отделни участъци могат да се образуват и се образуват структури с много висока концентрация на информация. Но това обикновено става за сметка на унищожаване структурността (увеличаване на ентропията) в други места, близки до тия, в които се натрупва структурност.

Информацията е атрибут на материята. В редица религиозни и философски представи обаче тя се разглежда като сила, стояща извън материята, придаваща движение, живот, дъх на материята — логос, дух, бог и т. н.

воначално гещалтът е елемент на сигнал— порция информация, има­ща за задача да събуди друга информация, други програми за действие, готови в приемателя. В сетивния орган тя се прекодира в някаква друга, равносилна на нея, шарка — в съответствуваща последователност от електрически импулси, протичащи по аферентния нерв.

Пример. Ухото получава сигнал „сол-сол сол-ми" — три тона с еднаква дължина, последвани от един двойно по-дълъг и с интервал и половина по-нисък. Това е определена порция информация, структура, гещалт, която действа на ухото на човека. В главата на човека, както и в главата на птицата, няма апарат за точно измерва­не честотата на звуковите вълни, така че може би това не е точно „сол-сол-сол-ми", а „ла-ла-ла-фа диез". Обикновеното човешко ухо в обикновена обстановка не може да направи тази разлика — в коя гама пристига сигналът. В главата на човека няма хронометър, да измери колко микросекунди траят сигналите, дали темпото е андан-те или модерато — малките различия са незабележими, важното е да се запази общото въздействие на шарката. Също така в главата на животното (и на човека) няма уред, който да извърши хармони­чен анализ и да установи колко обертонове са насложени върху ос­новния тон или дали силата на звука е четири или четири и половина децибела. Затова пък, човекът и животното имат две уши, с които определят откъде идва сигналът и могат по обертоновете в човеш­кия глас да определят кой от хилядата им познати говори в момента. Вярно е, че някои музикално надарени и музикално образовани хо­ра имат абсолютен слух и могат да определят точно височината на слушания тон. Вярно е, че хората създават апарати, с които опреде­лят точно стойността на споменатите физически величини. Но това е резултат на дълго развитие.

При възприемане на сигналите от животните и хората се обръ­ща внимание върху константността на възприятието — еднакво възприемане на структури и гещалти при известни изменения в ос­новния физически носител и при запазване на основната шарка, при достатъчно за възприемане разграничаване на шарката от фона¹⁶.

Това, което влиза в главата като порция информация, е именно шарката, структурността на гещалта, която кодът носи, а не данни­те за вътрешната структура на елементите от кодовата система-преносител. Кодовата система доставя информацията, която е на­товарена да носи и с това нейната функция свършва. Изследването на фактически неизчерпаемата вътрешна структура на сигналите е станало много по-късно обект на човешката практика и науката.

¹⁶ Всичко това добре е схванато и е специален обект на разглеждане от представителите на психологическата школа "Гешалтпсихология". (Gestalt — на немски значи структура, шарка, фигура, образ.) Но това съвсем не им дава основание да смятат, че асоциацията или условният рефлекс са погрешни хипотези, че в психиката, в главата на човека нищо не се свързва и синтезира, а всичко се получава свързано (във вид на гещалти) от сетивата.
64

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

/. Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 65

6.5. Инстинкт. Вид и индивид

Много често информацията, идваща от аферентния нерв, извик­ва от генетичната памет и задейства цяла програма от последова­телни операции, с които животното реагира на определено дразнение. Този сложен безусловен рефлекс се нарича инстинкт.

С развитието на организмите се усложняват генетичните прог­рами за изграждане на индивида. Но в двойната спирала на хромо-зомите се записват програми не само за анатомическо изграждане на организма. Там са записани и програми и подпрограми за реаги­ране или за активно действие при наличие на определени стимули и дразнения, идващи отвън¹⁷. Примерно раздвижването на нишки от паяжината стимулира паяка да се придвижи в определена посока и да убие заплелата се там муха.

В животинския свят индивидът, колкото и да е физически и ме­ханически самостоятелен, е просто орган на вида. Програмите и подпрограмите, заложени у него, са програми за преживяването и налагането на вида. Такива програми са: инстинктът за самосъхра­нение (съхраняването на индивида е съхраняване на вида, съхраня­ването на най-способните представители на вида е приспособяване, усъвършенстване на вида); инстинктът за възпроизводство и съхра­няване на вида — този инстинкт много често доминира над всички други, той е крайно важен за вида. На негова основа са се създали половият нагон — либидо, ерос; майчиният инстинкт (майката-звяр милва малките си досущ като човешката майка, но у животните то­ва са инстинктивни движения, командвани от двойната спирала на хромозомите — у човека е малко по-сложно). Други инстинкти са: „видов инстинкт", групиращ и свързващ индивидите от един вид в популация (Той не изключва вътревидовата борба. За да се наложи и приспособява видът, той трябва да се състои от здрави, силни и жизнеспособни индивиди.); също така инстинктите за бозаене, гълтане, отглеждане на малките, изграждането на гнезда, миграция (типична у птиците) и т. н. Инстинктите са основен фонд на животин­ското поведение.

В психологията се използват няколко понятия, свързани със сетивата, които са биологични и следва да бъдат дефинирани тук, Рецептор — периферна специализирана част от нервния апарат

(например пурпурът в ретината на окото), преобразувател, чрез който информацията, носена от външния физически носител, се прекоди-ра в нервни електроимпулси, протичащи по аферентния нерв към мозъчния център.

С развитието на животинския свят системата „сетивен орган — нервен център" започва все по-тънко да анализира сигналите, да различава един нюанс от друг, т. е. да отговаря все по-точно на разнообразието във външния свят. Сетивните органи се усъвър­шенстват, нервните канали за пренасяне на информация се увели­чават на брой, нервните центрове се превръщат в управляваща сис­тема — мозък.

Но тук няма нищо психично — на всяко дразнение отговаря ре­акция по предварителна, създадена от вида, програма. Всичко е из­работено по закономерностите на биологичното развитие. Животното (типичен случай — насекомо) реагира удивително точно и сложно, но нито вижда картини, нито чува мелодии, нито мисли. То просто реагира. Още испанският философ Перейра (1500—1560) твърди, че животните нищо не чуват и не виждат. Не сетивни образи, а сигнали движат тяхното поведение.

Ние, хората, у които интроспективният подход към света е внед­рен още от детството (с приказки и басни за животни, разиграващи човешки роли), не можем лесно да си представим това — животното нито усеща цветове и звуци по човешки, нито си спомня картини от миналото, нито преживява скръб и завист. То действа, както дейст­ва един сложен саморегулиращ се механизъм.

Животното, благодарение на наследените инстинкти, реагира адекватно на дразненията, идващи от предметите, с които се нами­ра във взаимодействие — като че ли то проявява интелект.

Ако вземем различните дефиниции на интелект, напр. „Интелек­тът е осигуряване на успешна адаптация" или „Способност за уста­новяване съответствие между средата и реакцията", или „Решаване на сложни задачи" и др. п., следва да признаем, че у животните, и специално у някои насекоми, има удивителен видов интелект. Но тия животни нямат никаква идея и представа за предметите, спрямо ко­ито реагират „интелигентно", нито за отношението си с тях, нито съзнание за себе си. фактически те не мислят. Това само показва,

че интелектът, определен по тоя начин, не е психологическа катего­рия или, ако трябва да определяме що е психологическото поня­тие интелект, трябва да отхвърлим подобни дефиниции.

В дългия биологически развой на животинските видове са изра­ботени и утвърдени като ефикасни редици типови позиции на инди­видите за агресия, регресия, заплаха, мимикрия пред непреодоли­ма сила, установяване на контакти и др. Каталепсията (вцепенява­нето) у животните е форма на мимикрия — наподобяване мъртъв предмет, безусловна реакция срещу непреодолима сила, а не про­ява на страх. Позициите подготвят и предизвикват определени типо­ви действия. Тия позиции са записани във видовата (генетичната) памет и се извикват при нужда. Основни изразни форми на позици­ите са типовото движение (динамична форма) и позата (статична форма). Те се развиват или редуцират в експресивни (изразител­ни) движения.

Тия типови пози и позиции са забележителни с това, че се бази­рат на основните инстинкти и са далечни зародиши, източници и гра­дивни елементи на чувствата. А чувствата заемат значително място в човешката психика.

Експресивната поза (свързвана едва у висшите животни с нерв­на възбуда) е чисто биологично явление, свойствено на животните. И гъсениците и бръмбарите правят заплашителни пози, но тук не може да се говори за нервна възбуда — при тях изобщо няма разви­та нервна система.

У низшите животни са заложени инстинкти, програми за поведение, които ангажират целия организъм автоматично, мобили­зират организма за определени движения и усилия. Даже и при вис­шите животни, при наличие на силно развита нервна система, гла­вен мозък, емоционални прояви и т. н., не емоциите са, които моти­вират поведението на животното. Заекът бяга не от страх, а инстинктивно, по програма. Кучето го гони не мотивирано от жестокост, ярост или вярност на господаря, а също по програма, по инстинкт. Заплашителните пози на бръмбара, гущера и даже озъб-ването и ръмженето на мечката едва ли са израз на ярост, храброст или жестокост.

Крокодилът, когато глътне някое по-голямо животинче, рони „крокодилски сълзи" не от лицемерно разкаяние, а от затруднение. И на нас, хората, когато глътнем по-голям сух залък, очите ни се напълват със сълзи. Това е чисто физиологическо разпространение на дразнението по всички жлези, включително и слъзните.

Всичко това не е още психика. Това са инстинктивни или просто рефлективни реакции, оказали се полезни.

В животинския свят много често едно животно е хищник, друго - жертва. Едното действа активно, търсейки своята храна, другото се предпазва и крие, за да преживее. Така у животните постепенно се развиват елементи на активно поведение — активност. Изплу­ването на оформили се активно действие й по-пасивно противодейс­твие из океана на разнообразните взаимодействия става изцяло в биологичната форма на движение — като отношение между биоло-гични структури. В отделянето на активното поведение от типичното реагиране не може да се търси преход от биологичното (физическото, материалното) към психическото (духовното), както предполага нап­ример Брентано.

В биологическата еволюция като най-полезен, пластичен, даващ възможност за прогресивно развитие се е наложил половият начин на размножение. В растителния свят и низшите животни опложда­нето на яйцеклетката от сперматозоида става посредством околна­та среда (въздух, вода, вятър, насекоми и др.). При сухоземните вис­ши животни за оплождането е необходимо приближаване и съвокупление на мъжко и женско животно. Съответно с това се е наложило изграждане на инстинкт, който да ги привлича й сближава едно към друго. Без такъв биологичен механизъм, полов нагон (либидо) не мо­же да има продължение на рода.

Половият инстинкт се е създал далеч преди човека и психиката и е чисто биологичен механизъм. Не той е основа на психиката, как­вато мисъл се прокарва във фройдизма. Затова пък половият инс­тинкт (либидо) представлява голям проблем при изграждането на об­ществената структура и психиката. А неговото обуздаване, оседла-ване и насочване в определено русло е важен момент в изграждане­то на психиката.

6.9. Централната нервна система — управляваща система в организма

Животинските индивиди по своя начин на живот и вътрешна структура стават все по-сложни и по динамични системи, адаптира-Щи се по все по-сложен начин към външната среда. Такава система не може да функционира без комуникации между отделните тъкани и органи, без устойчиво пренасяне й прекодиране на разнообразни­те потоци информация, т. е. без управляващ блок — средище на определено количество канали за информация. И той се явява. Това е нервната система, която обединява и контролира хуморалната авторегулация, периферната нервна регулация, вегетативната нервна система и др. Изгражда се гръбначен и главен мозък.

Постепенно в биологичната еволюция на животните първенстваща роля е получила нервната регулация, където чрез електричес-
68

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

/, Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 69

ки импулси информацията се пренася бързо (120 м/с), докато разп­ространяването на информацията по хуморален път става със ско­рост 0,5 м/с. И въпреки това хуморалната регулация се запазва и усъвършенства с развитието, включително и у човека. Природата дава доста поучителен пример на хората, които организират и съз­дават управляващи системи в обществото.

Главният мозък се оформя от няколко дялове. Те взаимно се контролират и не допускат управляващият апарат да расте неогра­ничено за сметка на изпълнителните механизми; осигуряват балан­сиране и стабилизиране на организма при сложните жизнени ситу­ации и взаимоотношения; контролират вътрешните функции и външ­ното поведение на организма. Цялата тази дейност, основана на за­кономерностите за пренасяне и обработване на информацията и на кибернетиката, обяснява изцяло „животинската душа".

Психиката не е авторегулацията на животинския организъм (мисъл, срещана у Сеченов), а „оседлаването", модулирането на та­зи авторегулация от страна на обществените структури и общест­вените принуди.

Нервната система представлява една сложна система за управление, започнала да се създава много време преди да се явят човекоподобните маймуни и човекът с неговата психика. Животин­ският организъм, такъв какъвто е, представлява саморегулираща се, поддържаща своята устойчивост и самоуправляваща се система. Техниката на автоматичното управление нагледно доказа, че такива системи съществуват не само в живия организъм, могат да се съз­дават и от човешката ръка и нямат никаква нужда от душа или психика, съзнание, божествена воля и др. п., за да работят.

Човекът е органическо същество, индивид, животно, висше животно... И като всички животни, индивидът-човек изпълнява ос­новните задачи, възложени му от вида: да бъде носител и разпрост­ранител на генетичния код на вида; да увеличава ареала на вида човек; да действа за усъвършенстването на вида човек.

Всички описани дотук, биологични по своя характер, форми на поведение се отнасят и до човека. Те представляват биологическия етаж от неговото поведение. Те не са психическо поведение. За тях не е необходима никаква психика.

7. ВИСШАТА НЕРВНА ДЕЙНОСТ

7.1. Условният рефлекс

Някои животни достигат големи размери, имат сравнително дъ­лъг живот и се възпроизвеждат бавно. В същото време условията, при които те живеят, постоянно се изменят и усложняват. Става не­възможно необходимото за всеки случай адаптиране да се вгради в генетичния апарат на вида по пътя на естествения подбор — да се

изчака да се измени генът от някаква случайна мутация; чрез проти-цащата много поколения борба за съществуване; да се наложи бла­гоприятната разновидност. Просто няма време затова. Взаимодей­ствието със средата изисква смяна в начина на реагиране почти всяка минута. Необходима се оказва не специализация, а универсална спо­собност за всякакви видове адаптации и специализации и то в срокове, много по-къси от живота на индивида.

У висшите животни в борбата за съществуване се е наложил като много необходим и е придобил голямо значение един орган за изработване на условни рефлекси — главният мозък. Той създава механизми за съвършена адаптация на индивида по време на инди­видуалния му живот.

Условният рефлекс е известно на всички явления.

Един пример: И. П. Павлов отваря фистула в стомаха на експе­риментираното куче и проследява при какви обстоятелства се отде--ля стомашен сок. Отделя се обилно сок при получаване на храна — известен безусловен рефлекс. Но в лабораторията забелязват, че повече сок започва да се отделя само при появяването на служите­ля с бялата престилка, който носи храната точно в определено време; само при показване на бялата му престилка; само при чуване на звънеца, който известява времето за хранене. Явлението е известно. Въпросът е, как то да бъде разтълкувано и обяснено.

Грешим, ако мислим че павловското куче познава бялата престилка, разбира, че идва храна, и след това реагира с отделяне на повече стомашен сок. Истината е, че сигналът бяла престилка предизвиква отделяне на стомашен сок. Тук не са необходими нито възприятие, нито разбиране, нито идея за бяла престилка.

И. П. Павлов твърди, че тук нямат място такива хипотези като „Кучето се досеща, иска, пожелава, обръща внимание, почувства, мисли, въобразява си бъдещото удоволствие" и др. п. Става нещо Друго: при хранене от окото до мозъка се предава сигнал от бялата престилка. Тая възбуда ирадиира (разпространява се) в определена област на мозъка. В същото време възбуда се разпространява и от храната, действаща непосредствено на животното. Двете възбуди се застъпват в определена област на мозъка. Осъществява се нерв­на връзка между полученото сетивно дразнение от бялата престил­ка и ефекторното действие отделяне на стомашен сок. При некол­кократно повторение (потвърждение) на съвпадението нервната връз­ка се стабилизира. По-късно при отсъствие на главния дразнител — храната, вече само от сигнали, идващи от бялата престилка, се от-Деля сок.

Тая връзка е условна — създава се при определени условия. И тя е временна — ако по-нататъшното появяване на бялата престил­ка не е подкрепено с получаване на храна, връзката се прекъсва, условният рефлекс не се осъществява.

Тая връзка е индивидуална. Тя се създава в мозъка на индивида

и е доста различна от безусловно рефлекторните връзки, получава-ни по наследство и неизменни. Заедно със смъртта на индивида уми­ра и условно рефлекторната връзка.

При безусловните рефлекси дразнението, носещо информаци­ята, протича по готова, наследствена нервна дъга. А условният реф­лекс сам проправя своя път в мозъка и оформя своята рефлекторна дъга.

Условният рефлекс снабдява индивида с допълнителна инфор­мация за благото, за неговите свойства и за свързаните с него други предмети. Действайки с различни свои страни върху различните се­тива, предметите ще дадат по-късно на човека възможност да си състави представа за тях. Но това е възможност, която в животинс­кия свят не се реализира. У животното няма представи. Има натру­пани множество условно-рефлекторни връзки, свързани с дадено благо, обект на потребление. И простата сума от тия рефлекси пред­ставлява неговият индивидуален опит. Те не са обобщени от идея и не са обединени в представа.

При безусловния рефлекс рецепцията на дразнението предиз­виква реакция или последователност от реакции, програмирани генетично. У висшите животни рецепцията на дразнението освен то­ва може да актуализира програмирана последователност от действия, изработена през индивидуалния живот и фиксирана не в гените, а в мозъчната памет.

Условният рефлекс е основа за образуване на навици, привички.

Условен рефлекс, ориентиране, обучение може да се създаде и у червея, и у всяко низше животно, притежаващо нервна тъкан. Но това не играе съществена роля в тяхното поведение. Може да се предположи, че безусловните рефлекси са се образували от чес­то повтарящи се условни рефлекси у низшите животни, при въз­действие на мутационни и други генетични фактори в течение на редица поколения. Превръщането на условните рефлекси в безус­ловни у висшите животни и човека практически е невъзможно, мо­же да стане само при случайни малко вероятни обстоятелства. Натрупаният индивидуален опит безвъзвратно пропада със смърт­та на индивида.