НАУКАТА ЗА ЕВОЛЮЦИЯТА И КОСМИЧЕСКАТА НАУКА ЗА ОРГАНИТЕ ПРИ ДРЕВНИТЕ ЕГИПТЯНИ И ТЯХНОТО ДНЕШНО МАТЕРИАЛНО ЗАГРУБЯВАНЕ

Ние се опи­тах­ме да пред­с­та­вим в раз­лич­ни точ­ки на на­шия ци­къл от сказ­ки фак­ти­те на сле­дат­лан­т­с­ко­то раз­ви­тие и показахме, че в на­ша­та епо­ха ста­на един вид повторение, един вид въз­к­ре­се­ние на из­жи­вя­ва­ния та, ко­ито чо­ве­чес­т­во­то е има­ло през вре­ме на Египто-халдейската кул­тур­на епоха. Сега ис­ка­ме да по­ка­жем са­мо схе­ма­тич­но за те­зи две епо­хи това, ко­ето ве­че по­ка­зах­ме за другите. Казахме, че Индийската кул­тур­на епо­ха ще се пов­то­ри в 7-та сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, Персийската в 6та кул­тур­на епоха, а Египто-халдейс­ка­та в нашата, 5та кул­тур­на епоха, но че 4-та, Гръцко-латинската кул­тур­на епо­ха стои та­ка да се ка­же за се­бе си. Искаме да по­ка­жем са­мо схематично, ка­то свър­жем с ед­на ли­ния еги­пет­с­ко­то и на­ше­то време, как тряб­ва да виж­да­ме по то­зи на­чин оп­ре­де­ле­но въз­к­ре­се­ние на външ­ни и вът­реш­ни изживявания, ка­то пос­тавим във връз­ка на­ша­та епо­ха с Египетската епоха.

Ние видяхме, че в ду­хов­ни­те све­то­ве съ­щес­т­ву­ват пъл­ни с тайн­с­т­ве­ност сили, на ко­ито съ­от­ветс­т­ву­ват опре­де­ле­ни дру­ги си­ли във фи­зи­чес­кия свят, ко­ито пра­вят да се по­лу­ча­ват повторения. Така се раж­дат въз­к­ресе­ния на външ­ни и вът­реш­ни изживявания. Между тях по сре­да­та стои за се­бе си Гръцко-латинската кул­турна епоха, в ко­ято Христос се яви на Земята и в ко­ято ста­на Тайната на Голгота. Ние обър­нах­ме съ­що внима­ни­ето вър­ху то­ва , че на фи­зи­чес­ко­то по­ле са се из­ме­ни­ли не са­мо външ­ни­те от­но­ше­ния на развитието, но, че съ­що и от­но­ше­ни­ята в ду­хов­ния свят са ста­на­ли други. Аз обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху това, кол­ко раз­лич­на е би­ла ду­ша­та на чо­ве­ка в Египетската епоха, ко­га­то е гле­да­ла ог­ром­ни­те пирамиди, и кол­ко раз лич­на е би­ла душата, ко­га­то е би­ла от­но­во пре­ро­де­на в Гръцко-латинската епоха, и най-после, кол­ко раз­лично чув­с­т­ву­ва ду­ша­та в на­ша­та епоха. Видяхме, че не са­мо то­ва стана, но че съ­що за пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не в Кама-лока и в Девакана ста­ва един вид напредък, един вид преобразуване; така щото душата не изживява същото нещо, когато преминава от едно египет- ско тяло, или от едно гръцко тяло или от едно сегашно тяло в Кама-Лока или в Девакана. Вън се из­ме­ня све­тът на фи­зи­чес­ко­то поле, но съ­що и в духовното, в ду­хов­ния свят ста­ва един напредък, съ­що и там ду­ша та из­жи­вя­ва пос­то­ян­но не­що различно. Сега ще раз­г­ле­да­ме пре­ди всич­ко съ­що от глед­на точ­ка на от­въдния свят, - ако ис­ка­ме да го на­ре­чем така, - мощ­но­то яв­ле­ние на Христа на Земята. Днес ще си пос­та­вим по един по­-за­дъл­бо­чен на­чин въпроса: какво значение има явяването на Христа на нашата Земя, какво значение има явяването на Христа за душите на умрелите, за живота от другата страна, от духовната страна на съществуванието? За цел­та тряб­ва да раз­г­ле­да­ме раз­лич­ни неща, ко­ито са ста­на­ли от­сам и от­въд фи­зи­чес­ко­то по­ле през вре­ме на Египетската епо­ха за душите.

От всичко, ко­ето прос­ле­дих­ме от­нос­но ми­на­ли­те ве­ли­ки епо­хи на Зем- ното развитие, мо­жем да видим, че Египто-халдейската епо­ха пред­ло­жи ед­но от­ра­же­ние на поз­на­ни­ето и на пре­жи­вя­ва­ни­ята за това, ко­ето е ста­на­ло в Лемурийската епоха, ко­ето е ста­на­ло на Земята през вре­ме и след из­ли­за­не­то на Луната от Земята. Онова, ко­ето хо­ра­та са пре­жи­вя­ли тога- ва, те го пре­жи­вя­ха ка­то един спо­мен в това, ко­ето еги­пет­с­ки­те по све­те­ни да­ва­ха на хората. Самият еги­пет­с­ки пос­ве­тен из­жи­вя­ва­ше през вре­ме на сво­ето пос­ве­ще­ние съ­бития, ко­ито ина­че чо­ве­кът мо­же да из­жи­вее са­мо тогава, ко­га­то е ми­нал през вра­та­та на смъртта. Обаче еги­петски­ят пос­ве­тен из­жи­вя­ва­ше то­ва по един друг начин, раз­лич­но от как­то го из­жи­вя­ва един обик­но­вен умрял човек. Сега ще бъ­де добре, да по­ка­жем с ня­кол­ко ду­ми същ­нос­т­та на еги­пет­с­ко­то посвещение, ко­ето ще ни пос­-

Видяхме, че хо­ра­та тряб­ва­ше да сля­зат все по­ве­че и по­ве­че в ма­те­ри­ал­ния свят, да до­би­ят все по­-го­лям инте­рес към фи­зи­чес­кия свят. Обаче в съ­щия раз­мер из­жи­вя­ва­ни­ята меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не в ду хов­ния свят ста­на­ха по-сянкообразни, по-бледи. Колкото по­-жи­во ста­на съз­на­ни­ето на хо­ра­та във фи­зи­ческия свят, кол­ко­то по­-д­ра­го­вол­но се чув­с­т­ву­ва­ха те там, кол­ко­то по­ве­че от­к­ри­ва­ха за­ко­ни­те на фи­зи­чес­ко­то поле, тол­ко­ва по­-сян­ко­об­раз­но ста­на съз­на­ни­ето в ду­хов­ния свят. И до на­й-­нис­ко­то със­то­яние стиг­на съз­нани­ето в ду­хов­ния свят през вре­ме на Гръцко-латинската епоха. Но пре­ди чо­ве­кът да бе­ше сля­зъл тол­ко­ва дъл­бо­ко в материята, на не­го му бе­ше не­въз­мож­но да из­жи­вее във фи­зи­чес­ко­то тя­ло това, да из­пи­та това, ко­ето чо­век тряб­ва да изпита, ко­га­то в пе­ри­ода меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та ис­ка да до­бие ед­но виж­да­не в ду­хов­ния свят. Процесът на пос­ве­ще­ни­ето мо­же да бъ­де нак­рат­ко оха­рак­те­ри­зи­ран и това, ко­ето ще ка­же сега, се от­на­ся как­то за пос­ве­ще­ни­ето пре­ди ид­ва­не­то на Христа, та­ка и за то­ва след не­го­во­то идване, са­мо зак­лю­че­ни­ето е изменено. Посвещението не е ни­що дру­го ос­вен това, чо­ве­кът да до­бие спо­соб­нос­т­та да раз вие зри­тел­ни ор­га­ни в сво­ите по­-вис­ши тела. Днес чо­ве­кът виж­да през нощ­та тъмнината, око­ло не­го е тъмно. Това иде от там, че чо­ве­кът ня­ма в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло ни­как­ви въз­п­ри­ема­тел­ни органи. Както очи­те и уши­те са се раз­ви­ли ка­то въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни за фи­зи­чес­кия свят, съ­що та­ка от по­-вис­ши­те чле­но­ве на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во тряб­ва да бъ­дат раз­ви­ти свръх­се­тив­ни­те ор­га­ни и да бъ­дат съ­еди­не­ни с те­зи членове. Това се постига, ка­то на уче­ни­ка се да­ват оп­ре­де­ле­ни уп­раж­не­ния за ме­ди­та­ция и концентрация. Ученикът за­поч­ва да пра­ви те­зи упражнения, след ка­то пър­во е до­бил един пог­лед за ду­хов­ния свят. Това ви­на­ги се е прилагало: учениците трябваше пър- во да научат онова, което днес наричаме елементарна теософия. Учи- телите дър­жа­ха мно­го стро­го на това, уче­ни­ци­те да мо­гат да се за­поз­на­ят по ед­но правил­но сте­пе­ну­ва­не с истините. Когато има­ше ве­че на­ли­це дос­та­тъч­на те­оре­ти­чес­ка под­го­тов­ка и уче­ни­ците бя­ха дос­та­тъч­но уз- рели, да­ва­ше им се да пра­вят упражнения. Тези уп­раж­не­ния имат на­пъл­но оп­ре­де­лена цел.

В пре­ди­ду­що­то раз­г­леж­да­не казахме, че оп­ре­де­ле­ни съ­щес­т­ва ми­на­ват един друг път на развитието. Индиви­ду­ал­нос­т­та на Вотан, например, из­ми­на­ва един та­къв път. Той вър­ви до оп­ре­де­ле­на сте­пен за­ед­но с чо­века, но след то­ва не сли­за та­ка дъл­бо­ко как­то него. Човекът сли­за по­-на­до­лу в ма­те­ри­ал­нос­т­та и ед­ва по­-къс­но ще се съ­еди­ни от­но­во с те­зи Съще- ства, ко­ито за­вър­ш­ват тях­но­то раз­ви­тие в Земната епоха. Ние ви­дяхме, как по­-къс­но Вотан не хо­де­ше ве­че по на­ша­та Земя. Такива съ­щес­т­ва оба­че не бя­ха съ­щес­т­ва ка­то Озирис и Изис. Това бя­ха същества, ко­ито бя­ха се от­к­ло­ни­ли още по-рано, ко­ито за­вър­ш­ва­ха тях­но­то раз­ви­тие в един още по­-ви­сок слой, в пъл­на невидимост. Тези съ­щес­т­ва има­ха сво­ите осо­бе­ни изживявания. Да хвърлим пог­лед в ми­на­ло­то в Лемурий- ската епоха: там етерното не беше приело форма подобна на човешка- та; в своето етерно тяло човекът беше още подобен на животните и боговете, които слизаха тогава, трябваше да се нагаждат в същата подобна на животните форма, да се явяват в такава форма, в как- вато човекът съществуваше на Земята. Когато ед­но съ­щес­т­во ис­ка да сле­зе на оп­ре­де­ле­но поле, то тряб­ва да из­пъл­ня­ва ус­ло­ви­ята на то­ва по- ле. Божествените Същества, ко­ито бя­ха свър­за­ни със Земята през вре­ме на из­ли­за­не­то на Слънцето и на Луната, ко­ито бя­ха то­га­ва на Земята,

Имаше ед­на форма, ко­ято пра­ве­ше осо­бе­но ус­лу­ги във вре­ме­то на чо­веш­ко­то развитие, ко­га­то чрез кос­мичес­ко­-зем­ни­те Същества в чо­ве­ка бе внед­рен ком­би­ни­ращ ум. Тогава фи­зи­чес­ки­ят мо­зък бе­ше под­гот­вен така, че по­-къс­но чо­ве­кът мо­жа да раз­вие интелигентността. Тази спо­соб­ност бе по­са­де­на в чо­ве­ка и бе­ше при­пи­са­на на бо­га Ману. С то­ва бе­ше свър­за­но онова, ко­ето бе при­съ­еди­не­но на хо­ра­та ка­то ин­те­ли­гент­но ст. Когато днес раз­г­леж­да­ме един човек, в ко­го­то съ­щес­т­ву­ва ед­на сил­но раз­ви­та раз­съ­дъч­на и ком­би­ни­ра ща способност, ко­га­то го раз­г­леж­да­ме днес по яс­но­вид­с­ки начин, ние на­ми­ра­ме един си­лен из­раз и ед­но от­ра­же­ние от то­ва в ед­но зе­ле­но бле­щу­ка­не и све­те­не на ас­т­рал­но­то тяло, на ас­т­рал­на­та аура. Комбинира ща­та спо­соб­ност се по­каз­ва в зе­ле­ни цвет­ни включ­ва­ния на аурата, осо­бе­но при оне­зи хора, ко­ито имат един си- лен, ма­те­ма­ти­чес­ки ум. Древните еги­пет­с­ки пос­ве­те­ни виж­да­ха Бога, кой­то по­са­ди в чо­ве­ка та­зи спо­соб­ност на ин­те­ли­гент­нос­т­та и го изоб­ра­зи­ха и на­ри­су­ва­ха зелен, за­що­то виж­да­ха не­го­ва­та све­те­ща ас­т­рал­на и етер­на фор­ма да блес­ти зелено. Това е днес още све­те­щи­ят бле­щу­ка­що аури­чен цвят, ко­га­то чо­ве­кът се дви­жи в интелигентността. И в те­зи връз­ки мо­же да се про­учи мно­го нещо, ако хо­ра­та дейс­т­вител­но би­ха ис­ка­ли да про­учат та­зи чу­дес­на ре­алис­ти­ка на еги­пет­с­ки­те об­ра­зи на Боговете. Чрез това, че те­зи изоб­ра­же­ния на об­ра­зи­те на Боговете са тол­ко­ва ре­алис­тич­ни и ни­как произволни, те дейс­т­ву­ва­ха ка­то ма­ги­чес­-

Ние видяхме, как в Сфинкса е за­па­зе­но това, ко­ето пос­ве­те­ни­те бя­ха виждали. Вярно е, че то­ва не е за­па­зе­но ка­то фотография, но въп­ре­ки то­ва реалистично. Обаче фор­ми­те пос­то­ян­но се из­ме­ня­ха отново. Фигура- та на Сфинкса пре­да­ва в образа, ка­къв е бил чо­ве­кът някога. Човекът сам си е съз­дал не­го­ва­та днеш­на форма. Ние знаем, че в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на Земята са би­ли от­де­ле­ни раз­лич­ни жи­во­тин­с­ки форми. Що е въ­обще ед­на жи­во­тин­с­ка форма? Това е ед­на форма, ко­ято е изос­та­на­ла в сво­ето развитие, до­ка­то чо­ве­кът е вър­вял по­-на­та­тък в развитието. Ние виж­да­ме в тях изос­та­на­ли в раз­ви­ти­ето си сте­пен от раз­ви­ти­ето на чове- чеството, до­кол­ко­то те­зи сте­пе­ни са ста­на­ли физическо. В ду­хов­но­то е ста­на­ло не­що съ­вър­ше­но раз­лично. Това, ко­ето в чо­ве­кът е духовно, ня­ма ни­що об­що с фи­зи­чес­ки­те прадеди. Само фи­зи­чес­ко­то има не­що об­що с тях. Обаче човекът не произхожда от животните, а животин- ските форми са изостанали в тяхното развитие на стари степени. Животните са преминали в упадък предишни човешки физически фор- ми. Не са­мо фи­зи­чес­ки­те фор­ми са изос­та­на­ли в тях­но­то развитие, а съ­що и за­лож­би­те за етер­на­та и ас­т­рал­на­та форма. Също как­то лъвът, ко­га­то той в ми­на­ло­то се отцепи, изглеж­да­ше раз­лич­но от днес, та­ка съ­що оп­ре­де­ле­ни ду­шев­но­-ду­хов­ни форми, ко­ито изос­та­ват на оп­ре­де­лена степен, се из­ме­нят в те­че­ние на времето, упадат. Съществува един за­кон на ду­хов­ния свят, че онова, ко­ето изос­та­ва на ду­хов­на­та или ду­шев­на­та степен, все по­ве­че пре­ми­на­ва в упадък.

Да ре­чем например, че ко­га­то Сфинксът изостава, той упа­да след това, по­лу­ча­ва ед­на форма, ко­ято пред­с­тавля­ва не­що ка­то ед­на ка­ри­ка­ту­ра на не­го­ва­та пър­во­на­чал­на форма. Ето за­що и до днес Сфинксът е за­па­зил на ас­т­рал­но­то по­ле сво­ята ста­ра форма, но изродена. Човекът, кой­то се из­ди­га в ду­хов­ни­те све­то­ве ка­то пос­ве­тен или по ня­кой друг ре­до­вен начин, мал­ко се ин­те­ре­су­ва от та­ки­ва упа­дъч­ни форми. Те са упа­дъч­на та сбир­щи­на на ду­хов­ния свят. Обаче на онези, ко­ито про­ник­ват в из­к­лю­чи­тел­ни слу­чаи в ас­т­рал­ния свят и са на­да­ре­ни с ед­на нис­ка яс­но­вид­с­ка способност, на тях им се явя­ват та­ки­ва упа­дъч­ни форми.

На Едип се е явил ис­тин­с­ки­ят Сфинкс, но то­зи Сфинкс и до днес съще- ствува. Той и до днес не е умрял, само че се явя­ва на хо­ра­та в друга, осо­бе­на форма. Когато хората, ко­ито са изос­та­на­ли в тях­но­то раз­ви­тие на оп­ре­де­ле­на степен, - меж­ду сел­с­ко­то на­се­ле­ние -, по­чи­ват през ля­то­то при го­ре­що вре­ме на обед и при тях нас­тъп­ва /на­ми­рай­ки се в полето/ нещо, ко­ето бих­ме мог­ли да на­ре­чем скрит слън­чев удар, след­с­т­вие на

Обаче за да раз­бе­рем пра­вил­но всичко, тряб­ва да си спом­ним за това, че в те­че­ние на времето, към това, което чо­ве­кът е до­не­съл със се­бе си в на­ча­ло­то на Земното раз­ви­тие ка­то свое фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тяло, той е при­съ­еди­нил чет­вър­тия член, Аза. Аз показах, как то­зи Аз про­ник­ва ас­т­рал­но­то тяло, така се ан­га­жи­ра с него, че уп­раж­ня­ва над не­го властта, ко­ято по­-ра­но са уп­раж­ня­ва­ли вис­ши ду­хов­ни Съ- щества. Това е де­ло на вис­ши­те Същества, че те са по­са­ди­ли то­зи Аз в ас­т­рал­но­то тяло. Ако раз­ви­ти­ето би вър­вя­ло в сми­съ­ла на оп­ре­де­ле­ни вис­ши Същества, то­га­ва би стиг­на­ло до ед­но раз­ви­тие раз­лич­но от това, до ко­ето дейс­т­ви­тел­но се е стигнало. Обаче в ми­на­ло­то оп­ре­де­ле­ни съ­щес­т­ва са изос­та­на­ли на­зад в тях­но­то развитие. Те не мо­же­ха да до­би­ят спо­соб­нос­т­та да внед­рят Аза в ас­т­рал­но­то тяло.

Но то­ва е свър­за­но с още не­що друго. То е свър­за­но с това, , че кол­ко­то по­-вът­ре­шен ста­ва­ше той, на­вън в све­та съ­що ста­ва­ше нещо: навън ста- ваше онова, раждаше се онова, което наричаме другите три природни царства. Трите при­род­ни цар­с­т­ва око­ло нас са се ро­ди­ли са­мо постепен- но. Отначало същес­т­ву­ва­ше са­мо човекът. След то­ва към не­го се при­ба­ви жи­во­тин­с­ко­то царство, пос­ле рас­ти­тел­но­то царство и нак­рая ми­не­рал­но­то царство. Ако бих­ме на­со­чи­ли пог­лед вър­ху пър­вич­на­та Земя, ко­га­то Слънцето още бе­ше свър­за­но с нея, ние бих­ме на­ме­ри­ли един човек, в кой­то всич­ки ве­щес­т­ва на фи­зи­чес­кия свят още вли­за­ха в не­го и из­ли­за­ха от него. Тогава чо­ве­кът още жи­ве­еше в ло­но­то на Боговете; той съдържаше така да се каже още всичко. След то­ва той тряб­ва­ше да изос­та­ви онова, ко­ето бе от­х­вър­ле­но ка­то жи­во­тин­с­ко царство. Ако бе­ше взел то­ва със се­бе си, чо­ве­кът не би мо­гъл то­га­ва да се раз­вие въ­об­ще по-високо. Той тряб­ва­ше да от­х­вър­ли от се­бе си жи­во­тин­с­ко­то царство, а по­-къс­но съ­що растенията. Това, кое то се на­ми­ра на­вън в жи­вот­ни­те и растенията, не е ни­що дру­го ос­вен темпераменти, страсти, оп­ре­де­ле­ни ка­чес­т­ва на човека, ко­ито той тряб­ва­ше да от­х­вър­ли от се­бе си. И ко­га­то чо­ве­кът об­ра­зу­ва сво­ите кости, той из­х­вър­ли от се­бе си ми­не­рал­ния свят. След из­вес­т­но вре­ме чо­ве­кът мо­же­ше да на­со­чи своя пог­лед в за­обика­ля­щия го свят и да каже: по-рано аз можех да ви понасям, по-рано вие влизахте и излизахте от мене, както сега въздухът влиза и излиза. Когато аз жи­ве­ех още в теч­на­та Земя, мо­жех да ви понасям, пре­ра­бот­вах ви. Сега вие сте вън от мене, аз не мо­га ве­че да ви понасям, не мо­га ве­че да ви пре­работвам. Когато ко­жа­та об­ви човека, ко­га­то той ста­на ед­но от­дел­но ин­ди­ви­ду­ал­но същество, той виж­да­ше в съ­щия раз­мер око­ло се­бе си царствата.

Да предположим, че те­зи Същества не би­ха дейс­т­ву­ва­ли вър­ху човека. Тогава не би дош­ло не­що друго. До ка­то чо­ве­кът е здрав, той ще стои в ед­но нор­мал­но от­но­ше­ние към външ­ния свят. Но ко­га­то има вът­ре в се­бе си на­ру­ше­ни сили, те тряб­ва да бъ­дат от­б­лъс­на­ти от силите, ко­ито чо­ве­кът има. Ако не­го­ви­те си­ли са сла­би за та­зи цел, то­га­ва в не­го тряб­ва да бъ­де вля­то не­що про­тив това, на ко­ето той не мо­же да ока­же съп- ротивление, а тряб­ва да взе­ма сре­щу не­го не­що от вън. Тогава в не­го тряб­ва да бъ­де вне­се­но нещо, за да бъде пре­диз­ви­ка­но съпротивлението, ко­ето мо­же­ше да прояви, ко­га­то от вън още вли­за­ха и из­ли­за­ха от не­го силите. Може да бъ­де нужно, ко­га­то чо­ве­кът заболява, в не­го да бъ­дат вне­се­ни си­ли­те на един метал. Ето за що оп­рав­да­но е в чо­ве­ка да се влее
не­що ка­то ле­чеб­но средство, а имен­но метали, рас­те­ния и дру­ги по­добни, нещо, с ко­ето той по­-ра­но се на­ми­ра­ше във връзка.

Във вре­ме­то ко­га­то еги­пет­с­ки­те пос­ве­те­ни мо­жа­ха да виж­дат в ми­на­ло­то це­лия ход на раз­ви­ти­ето на света, те зна­еха точно, как от­дел­ни­те ор­га­ни на чо­веш­ко­то тя­ло съ­от­ветс­т­ву­ва­ха с ве­щес­т­ва­та на външ­ния свят, кои растения, кои ме­та­ли тряб­ва­ше да бъ­дат вне­се­ни в човека, ко­га­то той е заболял, и ня­ко­га чо­ве­чество­то ще от­к­рие ед­но ог­ром­но сък­ро­ви­ще на мъд­рос­т­та в об­лас­т­та на медицината, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то е прите­жа­ва­ло по-рано. Днес в об­лас­т­та на ме­ди­ци­на­та не са­мо се ра­бо­ти мно­го лошо, но се пра­вят съ­що и го­леми грешки, ко­га­то се пред­пис­ват на ня­кой чо­век ед­нос­т­ран­но те­зи или оне­зи ле­чеб­ни средства. Истинският окул­тист не ще бъ­де ни­ко­га едностранчив. Колко чес­то се случ­ва да се на­ла­га да бъ­дат от­х­вър­ле­ни ня­кои стремежи, ко­ито ис­кат да нап­ра­вят ком­п­ро­мис с Духовната Наука. Духовната Наука не мо­же да под­к­ре­пя един ед­нос­т­ран­чив метод, тя ис­ка нап­ро­тив да ос­но­ве всес­т­ран­нос­т­та на изследването. Едностранчиво е да се казва: настрана с всички отрови! Хора, ко­ито каз­ват това, не поз­на­ват ис­тин­с­ки­те ле­чеб­ни средства. Ес- тествено днес се вър­шат пакости, за­що­то спе­ци­алис­ти­те не поз­на­ват всич­ки връзки. И оп­ре­де­ле­на ти­ра­ния в ме­ди­цин­с­ка­та на­ука из­к­люч­ва това, ко­ето мо­же да из­ле­зе от Окултизма. Ако не бя­ха се во­ди­ли ни­как­ви во­ен­ни по­хо­ди про­тив на­й-с­та­ри­те об­лас­ти на медицината, про­тив из­пол­зу­ва­не­то на ме­та­ли­те ка­то ле­чеб­ни средства, би мог­ло да нас­тъ­пи ед­на реформа. С мо­дер­но­то ек­с­пе­ри­мен­ти­ра­не не се на­ми­ра нищо, ко­ето дейс­т­ви­тел­но да из­дър­жи по от­но­ше­ние на из­пи­та­ни­те ста­ри ле­чеб­ни средства, сре­щу ко­ито мо­же да во­ди бор­ба са­мо ед­но гру­бо неразбиране, как­то то­ва чес­то пъ­ти се случва. Именно древ­ни­те еги­петски пос­ве­те­ни бя­ха ве­ли­ки в те­зи тайни. Те мо­же­ха да до­би­ят един раз­би­ращ пог­лед в дейс­т­ви­тел­ни­те връз­ки на развитието. И ко­га­то днес ня­кои ле­ка­ри го­во­рят с оп­ре­де­лен пре­неб­ре­жи­те­лен тон за еги­пет­с­ката медицина, от то­зи тон мно­го ско­ро мо­же да се забележи, че те не зна­ят имен­но ни­що вър­ху та­зи ме­ди­цина. Тук ние за­сег­нах­ме ня­кои неща, ко­ито тряб­ва да се зна­ят за еги­пет­с­ко­то посвещение.

Това бя­ха неща, ко­ито пре­ми­на­ха в съз­на­ни­ето на народа. Но се­га ние тряб­ва да помислим, че съ­щи­те души, ко­ито днес се на­ми­рат в на­ши­те тела, са би­ли съ­що въп­лъ­те­ни в оно­ва ста­ро време. Нека помислим, че съ­щи­те ду­ши са ви­де­ли всич­ки изображения, ко­ито пос­ве­те­ни­те бя­ха нап­ра­ви­ли от онова, ко­ето зна­еха чрез виж­да­не­то в ду­хов­ния свят. Ние знаем; че онова, което душата приема от едно въплъщение в друго, ви- наги носи по някакъв начин плодове. Макар и чо­век да не мо­же да си спомня, въп­ре­ки то­ва по­ло­же­ние е такова, че онова, ко­ето днес жи­вее в душата, жи­вее в нея затова, за­що­то е би­ло по­-ра­но вло­же­но в нея. Ду-
шата е би­ла офор­ме­на тук във фи­зи­чес­кия жи­вот и в жи­во­та в ду­хов­ния свят. Когато се на­ми­ра­ше меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ко­га­то се на­ми­ра­ше меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, дейс­т­ву­ва ли са еги­пет­с­ки­те представи: поради това от тях са се родили днешните представи. Днес оп­ре де­ле­ни пред­с­та­ви се раз­ви­ват от еги­пет­с­ки­те представи. Не от вън- ш­ни при­чи­ни се е ро­ди­ло това, ко­ето днес се на­ри­ча Дарвинизъм. Това са съ­щи­те души, ко­ито в дре­вен Египет са гле­да­ли об­ра­зи­те на жи­во­тински­те фор­ми на пра­де­ди­те на човека. Всички оне­зи древ­ни въз­г­ле­ди са се про­бу­ди­ли отново, са­мо че чо­векът е сля­зъл още по­-дъл­бо­ко в материята, в ма­те­ри­ал­ния свят. Той си спом­ня за това, че му е би­ло казано: нашите прадеди бяха в животински форми…, но не си спомня, че това бяха Боговете. Тази е пси­хо­ло­ги­чес­ка­та причина, по­ра­ди ко­ято е въз­ник­нал Дарвинизмът. Формите на Боговете се явя­ват в мате­ри­алис­тич­на форма. И та­ка съ­щес­т­ву­ва ед­на вът­реш­на ду­хов­на връз­ка меж­ду ста­ра­та и новата, меж­ду 3-та и 5-та кул­тур­на епоха.

Но то­ва не е един­с­т­ве­на­та съд­ба на на­ше­то време, че чо­ве­кът виж­да по ма­те­ри­ален на­чин това, ко­ето по­-ра­но е виж­дал духовното. Тази би би­ла съдбата, ако меж­дув­ре­мен­но Христовият Импулс не би нав­лязъл в раз­ви­ти­ето на човечеството. Това е има­ло зна­че­ние не са­мо за жи­во­та на фи­зи­чес­ко­то поле. Днес ис­ка­ме да пос­та­вим пред на­ши­те души, как­во зна­че­ние са има­ли съ­би­ти­ята на Палестина за дру­га­та стра­на на живота, ма­кар и то­ва да бя­ха след смър­т­та ду­ши­те на ста­ри­те египтяни. Тук на фи­зи­чес­ко­то по­ле е ста­нало това, за ко­ето ве­че говорихме. Обаче три­те го­ди­ни на дейнос­т­та на Христос, как­то и съ­би­ти­ето на Голгота и кръ­ще­ни­ето в ре­ка­та Йордан са би­ли от зна­че­ние съ­що и за душите, ко­ито бя­ха въп­лъ­те­ни на Земята, а съ­що и за тези, ко­ито се на­ми­ра­ха в със­то­яни­ето меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане.

Ние си спом­ня­ме за факта, че външ­ни­ят фи­зи­чес­ки из­раз за Аза е кръв- та. Онова, ко­ето дейс­т­ву­ва фи­зи­чески в кръвта, в ней­ни­те сили, е фи­зи­чес­ки­ят из­раз на Аза. Но в те­че­ние на раз­ви­ти­ето се по­лу­чи един пре­кале­но го­лям его­изъм в чо­веш­ко­то същество, т.е., Азовостта се от­пе­ча­та пре­ка­ле­но сил­но в кръвта. И то­зи "излишък" от его­изъм тряб­ва­ше да бъ­де от­но­во из­х­вър­лен от човечеството, тъй ка­то чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше от­но­во да бъ­де въз­вър­на­то към духовността. На Голгота бе да­ден им­пул­сът за то­ва из­х­вър­ля­не на егоизма. И в съ­щия момент, ко­га­то на Голгота кръв­та из­те­че от ра­ни­те на Спасителя, в съ­щия мо­мент в ду­хов­ния свят ста­на­ха още и дру­ги процеси. Кръвта на Спасителя из­те­че в ма­те­ри­ал­ния свят; обаче в духовния свят премина това, които беше в прекалено голям размер, излишъкът от егоизма. Излишъкът от его­изъм тряб­ва­ше да из­чез­не от све­та и за то­ва бе да­ден им­пул­сът на Голгота. На мяс­тото на его­из­ма ид­ва об­ща­та чо­веш­ка лю­бов в се­гаш­но­то човечество.
Но що бе­ше та­ва съ­би­тие на Голгота? Що бе­ше то­ва съ­би­тие на ед­на тра­еща три дни и по­ло­ви­на смърт на фи­зи­чес­ко­то поле? На фи­зи­чес­ко­то поле, на от­к­ри­то бе из­не­се­но това, ко­ето из­жи­вя­ва­ше в ду­хов­но­то раз­ви­тие съ­що и онзи, кой­то би­ва­ше посветен. Той се на­ми­ра­ше в те­че­ние на 3 ½ дни в ед­но със­то­яние по­доб­но на смъртта. Онзи, кой­то ми­на­ва­ше през та­зи сим­во­лич­на смърт, мо­же­ше да ка­же но човечеството: "съществува една победа над смъртта. Съществува нещо вечно в све- та". Смъртта би­ва­ше по­бе­де­на от пос­ве­те­ни­те и те се чув­с­т­ву­ва­ха ка­то по­бе­ди­те­ли над смъртта. Събитието на Голгота означава, че онова, ко­ето в древ­ни вре­ме­на е ста­ва­ло чес­то пъ­ти в мистериите, ста­на ед­но ис­то­ри­чес­ко събитие: побеждаването на смъртта чрез духа. Че се­га то­ва бе из­не­се­но на­вън на фи­зи­чес­ко­то по­ле в света.

Когато ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху на­ши­те души, ние ще до­ло­вим това, ко­ето ста­на с тай­на­та на Голгота, но­во­то - ка­то един об­раз на ста­ро­то посвещение. Ние ще доловим, че в све­то се яви ис­то­ри­чес­ки един­с­т­вено­то по ро­да си събитие.

И как­во бе­ше пос­лед­с­т­ви­ето от това? Какво мо­же­ше посветеният? Той мо­же­ше да ка­же на сво­ите се­бе­по­добни от сво­ите изживявания: "Аз зная, че съществува един духовен свят, че човек може да живее в духо- вния свят. Аз живях в него три дни и половина и ви донасям от там известие. Донасям ви дарове на духовния свят". Тези да­ро­ве бя­ха за пол­за и спа­се­ние на човечеството. Обаче онзи, кой­то ми­на­ва­ше през по- с­ве­ще­ни­ето във фи­зи­чес­кия свят, не мо­же­ше да до­не­се ни­що по­доб­но на мъртвите. Той не мо­же­ше да ка­же на мър­т­ви­те в от­въд­ния свят: "всичко онова, което става на физическото поле, е такова, че човекът трябва да бъде спасен". Така беше, ко­га­то древ­ни­те пос­ве­тени об­щу­ва­ха в ду­хов­ния свят с мъртвите, на ко­ито мо­же­ха да да­дат са­мо учението: "жи- вотът е страдание, само освобождението от този живот е спасе- нието". Така уче­ше пос­ве­те­ни­ят при живите, та­ка уче­ше той и при мър- твите. Обаче чрез съ­би­ти­ето на Голгота бе по­бе­де­на смър­т­та във фи­зи­чес­кия свят и то­ва има зна­че­ние съ­що и за ум­ре­ли­те на­ми­ра­щи се в ду­хов­ния свят. Онези, ко­ито при­емат Христа вътре в се­бе си, проясняват, ос­вет­ля­ват от­но­во сян­ко­об­раз­ния жи­вот в Девакана. Колкото чо­век из­жи­вя­ва тук по­ве­че от Христа, тол­ко­ва по­-с­вет­ло ста­ва от­въд в ду­хов­ния свят. След ка­то кръв­та из­те­че от ра­ни­те на Спасителя - то­ва е нещо, ко­ето при­над­ле­жи към тай­ни­те на Християнството -, Христовият Дух сле­зе при мъртвите. Това е ед­на от на­й-­дъл­бо­ки­те тай­ни на Християнст- вото, на ця­ло­то човечество. Христос сле­зе при мър­т­ви­те и им каза: от- въд във физическия свят стана нещо, което не е такова, че за него да може да се каже: онова, което стана отвъд, не е повече от това, ко- ето става отсам. Онова, ко­ето чо­ве­кът за­на­ся със се­бе си в ду­хов­но­то
царство, във връз­ка с то­ва събитие, то е един дар, който чо­век мо­же да за­не­се със се­бе си от фи­зи­чес­кия в ду­хов­ния свят. "Това е благовес- тието, което Христос донесе на мъртвите през трите дни и половина; той слезе при мъртвите, за да ги спаси".

В ста­ро­то пос­ве­ще­ние мо­же­ше да се каже: ние събираме плодовете на духовното във физическото! - Сега във фи­зи­чес­кия свят бе­ше нас­тъ­пи­ло ед­но събитие, ко­ето до­не­се сво­ите пло­до­ве и дейс­т­ву­ваше в ду­хов­ния свят. И мо­жем да кажем: не напразно човекът извърши слизането във физическия свят. Той из­вър­ши то­ва слизане, за да мо­гат да бъ­дат съб­ра­ни тук пло­до­ве за ду­хов­ния свят.