ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ОТКРИВАТЕЛИ И ГРАБИТЕЛИ

Артър Уайгол

Всичко, което прочетохте дотук, се явява истината за това как Картър и Карнарвън откриват и разчистват гробницата на Тутанка­мон. Или поне истината такава, каквато е приета от всички, само с някои допълнения от страна на различни автори, които са се опита­ли да си обяснят едно или друго несъответствие.

Всичко това обаче са само лъжи и полуистини.

Сега ще ви разкажа какво всъщност аз си мисля, че се е случи­ло. Става дума за шокираща история на кражби и убийства, каква­то досега не е разказвана, и в нея няма да намерите нито дума за някакво си изфабрикувано „проклятие“. Смятам, че Хауард Картър и лорд Карнарвън успяват да излъжат целия свят и че докато разиг­рават представлението си (което между другото ги прави приказно богати), те откриват една тайна. Въпросната тайна е толкова опасна за световната подредба, че води до извършването на серия от убийс­тва. Те трябва да гарантират, че истината никога няма да види бял свят.

За да ви покажа какво стои зад тези дръзки твърдения, ще се опитам да ви представя цялата история отначало. Така ще разберете какво всъщност се е случило.

Картър е систематичен и методичен човек - методиката на него­вите изследвания и разкопки е изключително прецизна. Освен това, той има и огромното желание да се докаже пред света. Подобно на всеки един от нас, Картър също се блазни от идеята да стане богат, но основната му цел е придобиването на обществено положение. Нещо повече - той се надява на рицарско звание или дори на перство. Сигурно е имало моменти, когато е посещавал лорд Карнарвън в кра­сивото му имение Хайклер Касъл и във фантазиите си се е виждал издигнат до един подобен статус. Той започва да подражава на при­ятеля си във всичко - маниери, стил на обличане и прочее. Портре­тите на Картър (и особено един, нарисуван от неговия брат) в един по-късен период от неговия живот показват човек, който изглежда също толкова джентълмен, колкото е и неговият партньор. Когато е освободен от Службата за египетски старини и е оставен сам да си изкарва прехраната сред туристи и иманяри, това най-вероятно само засилва решимостта му да покаже на света, че не знае с кого точно си има работа.

Вярвам, че в момента, когато е уволнен, той вече е знаел къде точно да намери гробницата на Тутанкамон - хора от клана Ел-Расул са му показали пътя към нея, минаващ през тайни коридори от други гробници. Картър се нуждае единствено от пари и възмож­ност, от която да се възползва. Той би могъл да продължи да дейст­ва с Ел-Расул и да се прехранва от продажба на предметите от гроб­ницата, но това не би му дало общественото положение, към което толкова се стреми. Да бъде грабител на гробници, може и да го направи богат, но никога няма да му даде рицарското звание и све­товното признание.

Едва когато е представен на Карнарвън, Картър вижда подходя­щата възможност. Лордът има пари и положение, като освен това споделя много от амбициите на Картър, било то и по други причи­ни. Макар със сигурност наследството му да е огромно, вероятно му е било трудно да управлява имение с размера на Хайклер само с парите от него. Нещо друго - Карнарвън отраства в сянката на баща си, големия държавник, а времето, в което би могъл да се докаже пред света, бавно изтича. Затова той решава, че ако обедини си­лите си с Картър, ще може да остави своя следа, а може би дори и да надмине баща си. Така ще подсигури и бъдещето на семейс­твото.

Тук на сцената внезапно се появява Тиодор Дейвис и измъква под носа им концесията за мястото, където Картър вече знае, че лежи гробницата, към която толкова много се стремят. Той е очак­вал тази възможност от момента, в който преднамерено саботира кариерата си на инспектор, за да може да се отдаде на други зани­мания. Вероятно не му е приятно, че заради Дейвис ще му се нало­жи да почака още малко. И така, докато Дейвис копае из долината по обичайния си аматьорски и несистематичен маниер, Картър и Карнарвън трябва да се задоволят с други обекти, като едновремен­но с това държат под око неговата работа. Могат само да се надяват, че той няма да се натъкне случайно на наградата, която според тях им принадлежи по право.

Именно Картър съветва Дейвис да прекрати разкопките, тъй като има опасност да подкопае пътя. В този момент американецът е само на няколко крачки от стените на гробницата. Сигурен съм, че Кар­тър прекрасно знае колко близо до съкровището е Дейвис. Ако не е бил наясно, то това е било едно наистина необикновено съвпадение. Вярвам, че по това време двамата с Карнарвън и мъжете от Ел-Расул вече работят в гробницата на Тутанкамон и ако се случело така, Дей­вис внезапно да проникне вътре, са щели да бъдат уличени като грабители (каквито всъщност са).

През 1908 г. Дейвис открива гробница, в която има предмети с имената на Тутанкамон и неговата съпруга Анхесенпаатон, плюс една малка ваза от алабастър и златен лист с релефно изображение на младия фараон на лов със своята колесница. Дейвис е толкова сигу­рен, че е намерил последното обиталище на Тутанкамон, че става съавтор на Масперо, Дарси и Крейн - все уважавани египтолози - за написването на книга, която е озаглавена „Гробниците на Хоремхеб и Тутанкамон“. Той е напълно прав - наистина е открил част от гробницата на Тутанкамон. Налага се Картър да го убеди, че едва ли ще намери нещо повече. Това е единственият начин да бъде предот­вратена катастрофата.

По-късно Картър ще заяви, че Дейвис е сбъркал. Той ще каже, че гробницата е твърде малка, за да бъде царска, и в това отноше­ние определено е прав. Намереното от Дейвис всъщност е страничен проход към гробницата на Тутанкамон. Единствено Картър знае къде точно се намира тялото на фараона и няма никакво намерение да го сподели нито с Дейвис, нито с когото и да било друг, поне не и докато не е привършил със своята работа вътре и не е приготвил едно наистина зрелищно представление. След като вече дълги годи­ни се е занимавал с изследвания в Долината на царете, Картър вече е наясно, че гробниците на фараоните от XVIII династия са свърза­ни помежду си и че последното обиталище на Тутанкамон лежи под гробницата на Рамзес VI. Освен това, от нея водят коридори към КV5 - с оглед да се улесни работата, проучвателите са поставили номер на всяка гробница, като KV5 означава „Kings Valley, Tomb 5“ (Доли­ната на царете, Гробница 5) - и към открития от Дейвис тайник.

След като веднъж Картър е намерил входа, който преди 3000 години е бил използван от жреците, той иска да се подсигури. Ни­кой не трябва да стигне до гробницата преди него. Той вече няма властта да отмени концесията на Дейвис, но също така не може и да разкрие пред света откритието си. Единствената възможност, която му остава, е да изчака подходящата възможност. Въобще не е чуд- но, че бди като орел над всяка крачка на Дейвис. И в момента, в който Дейвис се отказва - подтикван от Картър и Карнарвън, - два­мата приятели веднага вземат концесията и започват работа.

През 1909 г. Дейвис предава откритите от Аертън (археологът, който работи с него след Картър) и него артефакти на Хърбърт Уинлок, който по-късно ще стане директор на Метрополитън Мюзиъм. Последният трябва да уреди пренасянето им до Ню Йорк. Предме­тите са забравени до 1921 г., когато Уинлок решава по-обстойно да се занимае с тях. За огромно свое учудване, той открива, че каните и глинените предмети носят не само печата на Тутанкамон, но също и печата на царския некропол. Това е безспорно доказателство, че момчето цар е било погребано някъде в Долината на царете.

Уинлок е близък с Картър и като си мисли, че по този начин страшно ще помогне на приятеля си в търсенето на гробницата, не­забавно му съобщава за своето откритие. По това време обаче Картър вече знае. Дадената му от Уинлок информация просто затвърждава впечатлението на околните, че Картър има нещо наум. Макар два­мата с Карнарвън да са съсредоточени изключително върху потай­ните си занимания, те трябва да бъдат все по-внимателни. Наближа­ва моментът, в който те ще трябва да спрат да изнасят предмети от гробницата, да обявят, че са я открили и да намерят убедителен начин да прикрият резултата от действията си.

В очите на околния свят Картър все още претърсва повърхността на Долината на царете за входа към гробницата и в известен смисъл това е вярно: той все още не е сигурен, какво точно е нейното разпо­ложение спрямо околните. По времето, когато Масперо дава на Кар­тър и Карнарвън тяхното разрешително за работа, Картър вече е стеснил търсенето до един район от няколко хиляди квадратни мет­ра. Въпреки това, той продължава да твърди, че няма представа, откъде да започне. По това време той вече е започнал работа в гроб­ницата, но все още не може да изчисли точното и местоположение спрямо повърхността. Ще му трябва място, където да направи фал­шив вход. Картър смята да използва този втори проход, за да прик­рие следите от дългогодишните си занимания под земята. В днев­ника на разкопките той пише: „Беше много трудно да решим, откъ­де да започнем, тъй като планини от пръст задръстваха пейзажа във всички посоки. Освен това, никой не си беше направил труда да опише, кои точно райони са били напълно проучени, и кои не.“ Това просто не е вярно. Според книгата на Томас Ховинг „Тутанкамон - неразказаната история“ по-късно Чарлс Уилкинсън от Метрополитън Мюзиъм заявява, че Картър много добре е знаел къде точно са работили по-ранните изследователи и е знаел много добре кое все още е девствена територия.

Разбира се, Картър би могъл да локализира гробницата, след като вече веднъж я е открил с мъжете от клана Ел-Расул - най-опитните иманяри в цял Египет. Също така е в състояние да я изпразни, като използва армията техни работници и като разчита на абсолютна дискретност от тяхна страна. В същото време той би могъл да „пус­не димна завеса“, като работи по други археологически обекти - така ще обърка властите и своите съперници. Картър и Карнарвън имат нужда от още време, в което да могат да изнесат от гробницата предметите, които искат, и да приготвят останалото за официално- то и откриване. От една страна, то ще им спечели слава и ще прида­де автентичност, а от друга - ще осигури слава и добра цена на всички вече прибрани артефакти.

В търсенето на място за създаването на перфектния фалшив вход, Картър решава да се концентрира върху разчистването на пластове­те до материковата скала в един малък триъгълник, заключен между гробниците на Рамзес VI, Рамзес II и Мернептах. Той обявява официално, че това е мястото, където трябва да се търси. Разработил е квадрантна мрежа - нещо, което е заимствал от годините си в арми­ята, - която да му помогне точно да разположи гробниците една спрямо друга. Мрежата е създадена на терена и Картър започва да проверява всеки квадрат, докато най-накрая не решава, че е устано­вил реалното местоположение на гробницата и конфигурацията на некропола. Един автор - Джон Манчип Уайт - разказва история, която пък преди това му била разказана от възрастен жител на Луксор. В нея става дума за някакъв британски войник (действието се развива по време на Първата световна война), който закупил свитък папирус от местен селянин, който пък го бил намерил случайно. Войникът не можел да прочете текста и впоследствие свитъкът по­паднал в ръцете на Картър, който обаче могъл да стори това. Според информатора на Манчип Уайт, който по това време бил едва на три­надесет години, папирусът изрично посочвал местоположението на гробницата на Тутанкамон и дори изброявал намиращите се вът­ре предмети. Очевидно Картър решава да запази тази информа­ция за себе си и да съсредоточи усилията си около гробницата на Рамзес VI.

Карнарвън няма нищо против да следва предложенията на Кар­тър, като смята, че неговият партньор ще нагласи нещата по най- добрия възможен начин. Лордът се задоволява артефактите тайно да бъдат изнасяни от гробницата и да му бъдат препращани след това.

Без съмнение това са само празни приказки и по всяка вероят­ност Картър стига до гробницата с помощта на клана Ел-Расул.

Картър разчиства пластовете до основата на гробницата на Рам­зес и попада на група древни работнически колиби, които са били построени в близост до няколко скали. Очевидно той решава, че това ще е перфектното място за изграждането на фалшив коридор към гробницата. Картър премества работниците от района около скалите и ги насочва в точно обратната посока. Той не обяснява тази промяна в плановете, още повече като се има предвид, че подобни струпвания от баласт често са белег за наличието на гробница някъде наблизо. Когато по-късно го питат, защо е решил да смени така внезапно по­соката на търсене, Картър дава доста неправдоподобното обяснение, че скоро щял да започне туристическият сезон и работата му щяла да пречи на достъпа до гробницата на Рамзес VI.

Много по-вероятно е изгледите, огромни тълпи да се мотаят око­ло него, докато работи, да са го накарали да се обърне в обратната посока. Както вече видяхме, Картър ненавижда тълпите и едва ли би могъл да се концентрира върху изграждането на лъжлив проход, ако някой непрекъснато го гледа. Трябва да спечели още малко вре­ме и да отвлече вниманието от мястото, където ще направи приго­товленията си. На този етап няма нужда да бърза. Цялата му дей­ност на повърхността се свежда до картиране на целия район според квадрантната мрежа, с цел да се уточнят границите на гробницата. Той трябва да е абсолютно сигурен къде точно спрямо съседните гробници се намира тази на младия монарх и най-вече спрямо тази на Рамзес VI. Едва след това той ще може да изготви крайния план за „откриването“ и. След като е прекарал толкова много години в търпеливи приготовления, би било просто смешно да действа при­бързано точно в този момент.

Картър, който през повечето време е единственият европеец на обекта, трябва да се справя с убийствената горещина, с надзора на работниците, с мръсотията и със задушаващия го прах. Въобще не е чудно, че с всеки изминал ден става все по-мрачен, раздразните­лен и избухлив.

Въпреки че не изпитва ни най-малко съмнение в лоялността на хората си, той не забравя за естествените им инстинкти. Картър трябва през цялото време да е сигурен, че те не пускат на пазара различни предмети, като по този начин излагат на риск неговите собствени планове. Тъй като появата на който и да било от предме­тите, които са изнесени от гробницата преди нейното официално отваряне, би било равнозначно на катастрофа. Ако някой от работни­ците скрие някоя находка - без значение колко незначителна би могла да бъде тя - и по-късно я продаде, това би могло да издаде цялата операция.

През цялото време, докато той е на повърхността, приятелите му от клана Ел-Расул работят под земята и изнасят от гробницата без­ценни съкровища. Тази потайна дейност продължава с години, като Първата световна война им предоставя идеалното прикритие. Вни­манието на пресата и на временните британски власти е заето от доста по-сериозни от археологията неща. И макар Картър от време на време също да се занимава с военни дела, за него това са четири плодотворни години, в които може да работи извън фокуса на све­товните събития.

Според мен Картър попада на гробницата малко след като възоб­новява разкопките си през 1914 г. — почти осем години преди „официалното“ и откриване през онази ноемврийска вечер на 1922 г. Като четем описанията на чувствата, които двамата с Карнарвън изпит­ват по време на инсценираните събития осем години по-късно, мо­жем само да си представяме какво ли са усещали, когато в дейст­вителност за първи път са проникнали в гробницата и са разбрали, че пред тях се намира най-голямото съкровище от злато и скъпо­ценности, което някога е съществувало. Вероятно са се разкъсвали между моментното желание да обявят откритието си пред света и да се потопят в слава и хладната преценка, че ако успеят да опазят тайната, ще могат да задържат по-голямата част от съкровищата за себе си. Това, че съумяват да съхранят тайната в продължение на цели осем години, през които се занимават с разчистването на дру­ги гробници и реконструирането на хода на историята, е изключи­телен подвиг на самоконтрол и организация. Поразителен е самият факт, че успяват да се измъкнат, но сега, когато имаме възможност да погледнем назад, бихме могли да разберем как точно са го напра­вили.

Има няколко доказателства за това, че са проникнали в гробни­цата години преди да обявят официално откриването й. Най-категоричното е един пръстен, който Карнарвън дава на Едуард Харкнес, председател на борда на директорите на Метрополитън Мюзиъм. Това става през 1921 г. Знае се, че въпросният пръстен, на който е грави­ран картушът¹ на Тутанкамон, вече седем години е в обръщение. Би могъл да произхожда само от гробницата на младия цар.

Всъщност Картър и Карнарвън намират една гробница, която е много по-голяма от тази, която по-късно ще представят на публика­та като последното обиталище на Тутанкамон. След това - между 1914 и 1922 г. - те систематично изнасят четири пети от нейното съдържание, като все пак оставят достатъчно съкровища, които да смаят света, когато дойде моментът да инсценират откриването и.

В продължение на всичките тези години, всяка една предложена от тях история е внимателно обмислена, така че да „мъти водата“ и да обърква останалите специалисти. Например през 1922 г. пускат слух, че Карнарвън е бил на път да се откаже от търсенето, но че Картър е предложил сам да финансира по-нататъшните проучвания, като по този начин така е впечатлил лорда, че най-накрая последни­ят се съгласил да продължат. Като се вземат предвид всички оста­нали сведения, цялата история изглежда доста измислена. И два­мата много добре знаят, че това е последният им сезон на „търсене“, тъй като вече са решили, че моментът да обявят откритието си най-накрая е дошъл. Това, което искат да постигнат, е да засилят у широката публика впечатлението, че дори и те са започнали да се съмняват дали не са ги „пратили за зелен хайвер“.

Първите ми подозрения се зародиха по време на едно посещение в Каирския музей, при което размерите на експозицията на пред­метите от гробницата на Тутанкамон просто ме изумиха. Вече бях ходил в самата гробница и не можех да си представя как всичките тези съкровища са успели да се поберат в тези няколко малки поме­щения. Това ме накара да се заровя в историята и така разбрах, че предмети от нея са изложени в още тринадесет музея по целия свят, включително и в Британския музей. Извън това количество остават находките, които или се намират в частни колекции, или се броят за изчезнали. Ако всички тези приказни предмети се съберат на едно място, става немислимо да си представи човек, че те са били намерени в тези стаи, през които ежегодно минават хиляди турис­ти, чудейки се колко са тесни за извършената вътре огромна рабо­та. Просто количеството е твърде голямо. Все едно да се опитате да убедите някого, че мебелировката на Бъкингамския дворец е бил открит във вилата на Ан Хатауей.

Като наблягат на факта колко хаотично са натрупани предметите в преддверието, страничното помещение и съкровищницата, Кар­тър и Карнарвън успяват така да объркат цялата картина, че никой освен работещите по разчистването на гробницата да не може да каже какво всъщност е било там и какво не. Ако искате да добиете пред­става как са изглеждали помещенията на гробницата, когато за първи път са отворени за широката публика, можете да погледнете на та­вана или в мазето на която и да било стара фамилна къща, където с течение на годините са се натрупали стари мебели, куфари и какви ли не вехтории. Едва ли е възможно някой да добие точна представа какво точно се случва вътре.

Когато се върнах в гробницата за втори оглед, бях поразен от ре­дица други несъответствия. Ако един фараон заслужава да бъде съпроводен в отвъдния си живот от такова количество земни блага, то защо трябва да е положен в такава мизерна обстановка? Има го възможното обяснение, че е умрял твърде млад и просто не е стиг­нало времето, но погребаните с него богатства предполагат друго. Ако са имали време да съберат толкова огромна колекция, би тряб­вало да са могли да направят и гробница, където да я положат в необходимия ред. И освен това, защо входът е трябвало да бъде толкова тесен, че на жреците да им се наложи да срежат осите на шест­те колесници, за да могат да ги внесат вътре? Колко време е било необходимо, за да се направи коридорът с някой и друг метър по-широк? Може би още една седмица? И дори да е трябвало да разгло­бят колесниците, за да ги вкарат в гробницата, защо след това не са ги сглобили?

Говорим за жреци и служители, които са готови на всичко само да могат да погребат своя владетел по съответния начин. Наистина ли е възможно да са накълцали колесниците само за да ги прекарат през тясната врата и след това просто да са ги подпрели на стената в безпорядък? Каква работа биха могли да свършат те на младия цар в това си състояние? Как биха могли да го пренесат през отвъдното, като са разглобени на части?

В продължение на дълги години разсъждавах върху това и изче­тох всичко, което успях да намеря - от официалните версии на Картър и неговия екип до неофициалните версии на неговите критици, докато в съзнанието ми бавно не изплува идеята, че цялата исто­рия е била нагласена. Входът, който уж е бил открит от малкото момче, въобще не е официалният вход. Това всъщност е бил изхо­дът, който Картър и Карнарвън създават, за да могат да влизат и излизат от гробницата след запечатването на истинския вход. Отк­рих, че Картър е променял историята си за момченцето и скритото стъпало поне няколко пъти. Когато към края на кариерата си оби­каля Америка, той споменава пред Лий Кийдик - организатора на обиколката, - че противно на написаното в книгата, „стъпалото било открито малко извън участъка, на който според неговите инструк­ции надзирателите е трябвало да започнат работа“.

Цялата измислица с момчето е необходима, за да се създаде впе­чатлението, че стъпалото към гробницата е било покрито с пясък. По този начин Картър ще може да разчисти стълбището до горния праг на първата запечатана врата и отново да го засипе, уж за да изчака пристигането на своя приятел и покровител - лорд Карнар­вън. Причината да не разкрие цялата врата през тази първа вечер е, че има нужда от оставащите му светли часове, за да засипе вече разчистената част. Всъщност, като се има предвид, че на първо мяс­то въпросното разчистване въобще не се е състояло, Картър просто трябва да засипе т.нар. запечатана врата. Въобще не е необходимо да копае, тъй като вече знае, че вратата е там. А знае, защото именно той я е направил.

В момента, в който започнах да се съмнявам в историята с мом­ченцето, тя ми се стори толкова невероятно фалшива, че направо не можех да повярвам, че целият свят - включително и аз - се е вър­зал. С изключение на Картър, никой друг не е виждал това мисте­риозно момче. Всички приемат историята на доверие, тъй като прек­расно пасва на това фантастично стечение на обстоятелствата. Мал­ко, бедно и необразовано дете, въоръжено само с пръчка, което отк­рива входа, който убягва на най-изтънчените и образовани господа в света в продължение на векове. Просто е неустоимо. Това е да при­тежаваш безпогрешния усет на истински разказвач.

И все пак, ако наистина става дума за едно такова малко и необ­разовано момче, откъде то ще знае как да прикрие откритието си, така че „други археолози“ да не го видят? Как би могло то да различи един археолог от друг? Откъде ще знае, че трябва да отиде имен­но при Хауард Картър? И как така е осъзнало, че твърдата повърх­ност под пясъка е толкова изключително важна? Цялата околност е скалиста, като стъпалата са открити точно под древните работни­чески колиби, където трябва да е било пълно с твърди повърхности. Какво е накарало малкото момче да реши, че е открило нещо толко­ва по-важно от всичко друго, което армията от работници разкопава­ла из долината?

Внезапно бях поразен от напълно ясната мисъл, че Картър просто си е измислил цялата история. И ако е измислил това, дали не си е измислил и всичко друго?

Когато се зарових още малко в нещата, установих следното: по времето, когато Карнарвън тъкмо трябва да е получил телеграмата на Картър (в която последният го моли да тръгне веднага, тъй като е намерил нещо изключително важно), лордът вече е доставил огромно количество провизии на обекта. Би ли го направил, ако не знае, че ще бъде повикан? Не, разбира се. Той иска всичко да е готово за пристигането му, така че да може да празнува откриването на гробницата -- която официално още не е открита - по обичайния си разточителен маниер. Когато Картър пристига в Долината за зак­лючителното действие на търсенето, той докарва със себе си значи­телни количества провизии от най-високо качество, включително и най-отбрани вина, които Карнарвън е закупил от „Фортнъм и Мей- сън“ - най-известния магазин на Пикадили, където пазаруват само състоятелни хора. Очевидно е, че Карнарвън прекрасно знае кога точно ще получи известието да дойде за откриването на гробницата и се е подготвил да празнува сериозно. Телеграмата не го изненадва - той вече е събрал багажа си и двамата с дъщеря му са готови да отпътуват.

След това хора от семейство Ел-Расул, което и до ден днешен живее в село Курна, ми разказаха как всички гробници в долината са свързани помежду си (въпреки че тези свързващи коридори все още не са открити). Едва тогава успях да си представя как е било възможно Картър да работи през всичките тези години, без да бъде забелязан от околните. Условията са били просто перфектни за гра­бителите. В продължение на дълги години те биха могли да дейст­ват под земята в търсене на тайни проходи и запечатани врати и въпреки това властите въобще да не разберат за тяхното съществу­ване.

Това разкритие ме накара да се замисля върху детайлите. Да предположим, че Ел-Расул са завели Картър до входа на гробницата на Тутанкамон, като са минали през някоя друга гробница. Това може да е станало през тази на Рамзес VI, която се намира точно над нея. Да предположим, че те са показали на Картър и Карнарвън пътя към гробницата и двамата са прекарали следващите десет го­дини в нейното изпразване. Това би могло да обясни слуховете за „трите самолета“, които според местните хора долетели в долината, били натоварени със съкровища и отлетели обратно. Картър по-късно ще се подиграе с тези „брътвежи на туземците“.

И защо, запитах се аз, Картър и Карнарвън въобще е трябвало да инсценират цялата история с откриването? Защо просто не са отнес­ли съкровището, запазвайки го в тайна? Защото ако гробницата не бъде открита официално, те няма да могат да обяснят произхода на предметите и да ги продават открито. И защото не се стремят само към богатство. Те имат и друга цел - отдаването на почести и слава. Вече имат достъп до богатствата, но ще се издигнат в очите на све­товната общественост само ако обявят откриването на гробницата на Тутанкамон. Ще трябва да оставят в нея достатъчно съкровища, кол­кото да покажат, че това е най-голямото откритие, правено в Доли­ната на царете до този момент. Всъщност находката е толкова огромна, че и една пета от откритите първоначално предмети са пове­че от достатъчни, за да се получи необходимият ефект върху затаи­лия дъх свят.

Но ако покажат на публиката истинския път към гробницата, който минава през ограбените вече зали, най-вероятно престъплени­ето им ще бъде разкрито. Дори и да успеят да убедят околните, че кражбата е станала още през древността, общият ефект от открити­ето ще бъде значително по-малък. Затова те решават да прикрият входа и да преградят празните зали с фалшиви стени, като премес­тят всичко останало в четирите помещения, които ще представят пред света.

Отварянето на гробната камера, както и отварянето на преддве­рието преди това, е само още едно невероятно изиграно представле­ние. Картър успява да убеди целия свят, че докато разбива запеча­таната врата, той изпитва същото нетърпение, което изпитват и всич­ки останали. Той съумява да създаде илюзията, че всички заедно ще се върнат назад във времето и ще пристъпят в едно задушно и тайнствено място, което е останало недокоснато от онзи ден преди повече от три хилядолетия, когато вътре е било положено тялото на фараона.

Докато се стигне до този момент през 1923 г., в който стената най-накрая ще бъде демонтирана, вестниците вече са раздухали до последно всички възможни варианти. Картър може и да се прави на отегчен от всички тези празни приказки, но всъщност той през ця­лото време ги окуражава. Това ще му позволи да създаде един вид „димна завеса“, която да попречи на любопитните погледи да стиг­нат твърде близо до това, което твърди, че е открил. Картър е като фокусник, който използва сръчността на ръцете си, за да отвлече вниманието на публиката от същинския трик. Докато очите на всички са приковани на златната стена, която постепенно се разкрива пред тях, едва ли ще си направят труда да се загледат във фалшивия разделителен зид, който бързо се топи под ударите на Картър и отнася със себе си следите на своя строител. Въобще не е чудно, че Картър и Карнарвън са нервни.

Когато стигат до изваждането на четирите намиращи се един в друг ковчега, с цел да се разкрие намиращият се вътре саркофаг, Картър съобщава, че дъските, макар иначе напълно здрави, са се свили от хилядолетния престой в сухия въздух на гробницата. Това свиване обаче е много по-вероятно да се е получило при първоначалното разглобяване на ковчезите, което Картър прави заедно с банда­та на Ел-Расул. Вероятно след това се оказва невъзможно да ги събе­рат отново по същия начин, още повече като се има предвид, че цялата конструкция трябва да бъде разместена, за да може да се скрие първоначалния вход.

В своята книга „Гробницата на Тутанкамон“ Картър обяснява, че създателите на външните саркофази са били „ненадминати майсто­ри в работата си“ и че дървените части и връзките на тяхната конс­трукция демонстрират изключителни умения. И все пак, има сви­детелства за това, че погребалните обреди са били извършвани на­бързо, като отделните секции просто са сковани заедно, без оглед на риска за фината им позлата. Картър описва дълбоки следи върху тънкия златен лист, оставени от подобен на чук инструмент. На ня­кои места дори липсват части от украсата. Във вътрешността на саркофазите има още следи от работата на майсторите, включител­но дървени стърготини, които са останали неизчистени.

Ако въпросните конструктори наистина са били - както твърди Картър - „ненадминати майстори“, защо се е получило така, че сар­кофазите са обърнати в погрешната посока, противно на зададените им указания? Като се има предвид, че тези хора са подготвяли пог­ребението на своя божествен цар, на любимия си фараон, дали е възможно работниците да са оставени да работят толкова небрежно, че просто да „сковат“ частите на този най-свещен ковчег? Още вед­нъж Картър не само подлага на изпитание доверчивостта на читате­ля, но освен това с тези обвинения обижда култовите общества на Древен Египет. Не е ли по-вероятно небрежното изпълнение да е дело на ръцете на Ел-Расул, които са се хвърлили да изпълняват нарежданията на Картър при един далеч нетолкова отдавнашен обир на гробницата?

В едно интервю за „Таймс“ Карнарвън се оплаква от това, че „в някакъв момент в гробницата е проникнало известно количество влага, чийто източник още не може да се прецени, вследствие на което всички ленени покрови са открити в изключително лошо със­тояние“.

Изглежда напълно оправдано да предположим, че влагата се е озовала в гробницата вследствие на първото влизане на Картър в нея, когато заедно с него — за първи път от три хиляди години насам - влиза и свеж въздух. Има много коридори, които водят към и от гробницата. Сега всички те са затворени, но когато са били отворе­ни, през тях спокойно е можело да влезе по-влажен въздух. До този момент гробницата е била затворена херметически и всичко в нея е било превъзходно запазено. Единствено жаждата за злато е проме­нила това.

На друго място Картър говори за избирателността на „грабители­те от династичната епоха“, като твърди, че в празните ковчежета вероятно е имало невероятен набор от богатства. Аз обаче съм сигу­рен, че именно избирателните ръце на неговите собствени „следдинастични“ грабители са извадили съкровищата от въпросните ковчежета. По-късно Картър ще заяви, че липсват поне 60 % от наки­тите. Каква ли невероятна гледка са разкрили пред очите на Картър и Ел-Расул пълните все още кутии - безчет милиони под формата на бижута и предмети на изкуството - най-прекрасните произведе­ния на една древна цивилизация, чакащи само да получат фалшиви етикети, да бъдат опаковани, изпратени по въздуха и тайно прода­дени на музеи и частни колекционери.

Много от ковчежетата дълго време остават на мястото, където са били открити, и едва в наши дни са преместени от инспекторите от Луксор от Гробница 98 на по-сигурно място. Въпреки принадлеж­ността им към едно така прочуто откритие, те не предизвикват осо­бен интерес сред музеите по света. Археолозите са обсебени от ми­сълта за съкровищата, които някога са лежали в тях. Празните ков­чежета - източник на неудобство за властите - будят болезнени спо­мени за откраднатото.

Дори още преди официалното отваряне на гробницата Карнарвън е обещал на ръководството на Метрополитън, че техният музей ще получи лъвския дял от всичко намерено. „Разбира се - казва той на Литгоу, директора на музея, - ще трябва да дам нещо и на Британ­ския музей, но смятам да се погрижа Метрополитън да не бъде още­тен с нищо.“

Всъщност той въобще не възнамерява да продава, а още по-малко да дава каквото и да било от съкровището на Британския музей. Американците плащат по-добре и не задават толкова въпроси. На този етап Карнарвън пази в тайна както от Картър, така и от собст­вената си дъщеря - лейди Евелин - даденото на Литгоу обещание. Може би смята, че те ще имат повече скрупули от него по отноше­ние на това къде отиват находките. В крайна сметка това желание е изпълнено след смъртта му и неговата колекция е продадена на Мет­рополитън Мюзиъм от съпругата му Алмина. Картър се заема с пре­говорите и прибира в джоба си солидна комисионна. Обаче в еуфо­ричната обстановка около откритието Карнарвън прави грешката да каже на журналистите, че - като се има предвид, че гробницата е отваряна през древността, половината от съкровищата по право му принадлежат. Такива са първоначалните договорености с Египетс­кото правителство. Освен това той намеква, че ще дари част от своя дял на Британския музей и на Метрополитън Мюзиъм. Изглежда, Карнарвън разказва две различни истории едновременно.

Както се коментира в книгата на Бракман „Златото на Тутанка­мон“, тези забележки вбесяват египтяните. „Ел Ахрам“ - едно от най-влиятелните египетски издания - изразява съмненията си „дали правителството ще възприеме гледната точка на Карнарвън“. Ми­нистерството на обществените дела, към което се числи и Отделът за старини, излиза с официално изявление, с което изисква съкро­вището от името на египетското правителство. Властите са катего­рични: „Това не може да се поставя под въпрос... Общественото мне­ние в Египет не трябва да бъде тревожено.“ Официалните разпоред­би гласят, че откривателят трябва да получи половината предмети от вече отваряни гробници, като преди това египетското правителс­тво подбере своята половина. Въпреки това министерството излиза с твърдението, че в договора на Карнарвън изрично се споменава, че той няма никакви права върху откритите от него артефакти.

Правителството се опитва да провокира благородството на Кар­нарвън по един коварен начин. Той, твърди се в изявлението, е „приел с удоволствие клаузата от договора, според която няма да има ни­какви права върху откритото от него, (следователно) доказвайки, че не се води от каквито и да било материални амбиции, а се е посве­тил на служба на науката и изкуството“. Това сварва неподготвени и Картър, и Карнарвън. Двамата наистина са искали да изглеждат пред света като изцяло отдадени на науката и изкуството. Все пак печалбарството не е от нещата, които са присъщи на един английс­ки джентълмен. Истината е друга, разбира се - начинът на живот на един английски джентълмен зависи от притежаването на доста значителни материални блага. И макар във висшето общество да се смята за неучтиво да се говори за пари и да се задават въпроси от­носно техния произход, това просто е една традиция, която защита­ва онези, които са проникнали в тази среда по не особено честен начин.

И така, когато идва моментът да бъде отворена гробната камера, Картър публично заявява, че е твърдо убеден в това, че в името на археологията цялото съдържание на гробницата „трябва да бъде изложено в Египетския музей“. В същото време, в частно писмо до Карнарвън той пише, че трябва да се направи всичко възможно и на най-високо ниво, за да се гарантира на Негова светлост, че той ще получи дял, който да компенсира вложените време и средства. Ос­вен това широката публика разбира, че между двамата има несъгла­сия по въпросите за връзките с пресата и особено по отношение за сделката на Карнарвън с „Таймс“. Започват да се прокрадват слухо­ве, според които това неразбирателство е довело до разтрогване на партньорството им. Всъщност по времето, когато се сключва въпрос­ният договор, те продължават да се разбират прекрасно и Картър се опитва да осигури на Карнарвън най-изгодните сделки за печатни, филмови и радиоправа. Картър предлага да се организира търг и да се отстъпят правата на този, който предложи най-много. В първия момент Карнарвън се съгласява, но после променя становището си, като в частен разговор споделя с Картър, че това би изглеждало твър­де комерсиално.

Каквито и да са реалните им намерения, измамата сработва и в безкрайни статии и книги такива уважавани египтолози като Брестед и Гардинър продължават да описват Карнарвън като стремящ се към своята „унция месо“, докато на Картър се налага да го ръга в ребрата и да настоява най-добрите находки да постъпят в Египетс­кия музей за старини.

Изваждането на хилядите предмети, официално открити в гроб­ницата (за разлика от това, което по-рано е изнесено в далеч по-голямо количество), е мащабно начинание. Картър го ръководи по начин, който се доближава до военна организация. Налага се да раз­глобят някои от по-големите и тежки предмети. Украсените с жи­вотински глави дълги ложета и шестте колесници трябва да бъдат изнесени през тесния вход и нагоре по стръмните стъпала. Един от присъстващите описва сцената по следния начин:

„Трудно е човек да си представи природата на цялото това начинание: всичко натоварено на девет коли в ранните часове на вчерашния ден, в очакване на нареждане за тръгване. На пръв поглед никой не би могъл да си помисли, че всички тези най-обикновени пакети съдържат някои от най-ценните и със сигурност най-обсъжданите предмети в целия днешен свят.“

Картър не е в състояние да изнесе тези големи предмети по начина, по който са внесени. Той трябва да се преструва, че стъпалата, наклоненият коридор и тясната врата са единственият път към гроб­ницата. Освен това, не може да си позволи да ги остави вътре, тъй като няма място, а и колкото повече стоят там, толкова по-голяма нероятност има някой да заподозре, че е твърде невероятно да са били вкарани вътре по предполагания начин и да започне да търси истинския вход.

На 26 февруари 1923 г. сезонът приключва и гробницата е затво­рена, като коридорът и стълбището отново са запълнени с камъни, за да се предотврати проникването на нарушители. Вероятно Кар­тър и неговите помощници все още могат да влизат през тайните коридори от други гробници. След престрелките с пресата и поли­тическия натиск от страна на националистите, за Картър и Карнървън най-вероятно е голямо облекчение да могат да спуснат завесата на своето творение, пък макар и само за няколко месеца. Без съмне­ние те могат да се поздравят със страхотния успех на цялата маши­нация. Каквито и да са резултатите от бъдещите спорове с пресата и с Пиер Лако и неговата Служба за старините, те са направили най-невероятния удар и са си осигурили мястото в учебниците по исто­рия.

Някои от лъжите на Картър и Карнарвън вече бяха разкрити в други книги, като например в „Тутанкамон - неразказаната исто­рия“ на Томас Ховинг. Според него и други автори през цялата пър­ва нощ след онзи първи поглед към струпаните вътре съкровища, цялата група остава в гробницата, като прокарва осветление и изс­ледва всички предмети до самия саркофаг. Ако вярвате, че всъщ­ност това е денят на откриването на гробницата, теорията изглежда напълно смислена. Трудно е да си представи човек, че след толкова години на безплодни усилия Картър и Карнарвън ще могат да се откъснат от откритието си толкова лесно. Ако, както твърдят два­мата, това наистина е първият им поглед в тази приказна гробница, просто е немислимо да са я зазидали наново и да са се прибрали, независимо колко уморен е лордът от пътуването си от Англия. Никой не притежава такава самодисциплина. Става дума за хора, които смятат гробницата за своя собственост и едва ли разглеждат изискването за присъствие на инспектор от Службата за старини като нещо повече от досадна техническа подробност.

И все пак Ховинг и останалите като него са твърде милостиви в присъдата си над нашите герои. Те всъщност успяват да изплетат далеч по-сложни мрежи от измами, отколкото който и да било от ранните им биографи е в състояние да си представи.