Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ

Ние виж­да­ме как пър­во­на­чал­но на­род­ни­те ре­ли­гии не мо­гат да и да­дат това, ко­ето ней­но­то сър­це търси. Тя приз­на­ва Боговете, но тя знае, че в обик­но­ве­ни­те въз­г­ле­ди за Боговете не се раз­к­ри­ват за­гад­ки­те на съще- ствуванието. Тя тър­си ед­на мъдрост, ко­ято е гриж­ли­во па­зе­на от об­щ­нос­т­та на жреците-мъдреци. Тя тър­си убе­жи­ще за сво­ята ду­ша имен­но всред мъдреците. Ако мъд­ре­ци­те намерят, че лич­нос­т­та е дос­та­тъчно узряла, тя под­ле­жи на обу­че­ние в места, не­дос­тъп­ни за пог­ле­ди­те на външ­ни хора, и би­ва из­диг­на­та от сте­пен на сте­пен до ед­но вис­ше зна- ние. Това, ко­ето ста­ва се­га в нея, е скри­то за непосветените. За из­вестно вре­ме тя ка­то че ли е на­пъл­но из­т­ръг­на­та от зем­ния свят и пре­не­се­на в ед­на тайн­с­т­ве­на област.

Когато от­но­во се връ­ща към свет­ли­на­та на деня, пред нас стои ед­на друга, на­пъл­но пре­об­ра­зе­на личност, ед­на личност, ко­ято не на­ми­ра до- с­та­тъч­но въз­ви­ше­ни думи, за да из­ра­зи как­во го­ля­мо зна­че­ние е има­ло за нея това, ко­ето е изживяла. Пред се­бе си тя се явя­ва не са­мо образно, но в сми­съ­ла на на­й-­вис­ша­та действителност, ка­то пре­ми­на­ла през смър­т­та и про­бу­де­на за един по­-висш живот. Тя знае, че ни­кой не мо­же да раз­бе­ре ней­ни­те думи, ако сам не е из­пи­тал не­що подобно.

Така сто­яха не­ща­та с онези, ко­ито бя­ха пос­ве­ща­ва­ни в Мистериите, в съ­дър­жа­ни­ето на она­зи пъл­на с тайн­с­т­ве­ност мъдрост, ко­ято ос­та­ва­ше скри­та от тъл­па­та и хвър­ля­ше свет­ли­на вър­ху на­й-­вис­ши­те за­гадки. На- ред с на­род­на­та ре­ли­гия съ­щес­т­ву­ва­ше та­зи тай­на ре­ли­гия на избрани- те. За на­шия пог­лед ней­ни­ят произ­ход се гу­би в мра­ка на историята. И все пак ние я на­ми­ра­ме у древ­ни­те на­ро­ди навсякъде, къ­де­то мо­жем да про­ник­нем с на­шия поглед. Ние чу­ва­ме как мъд­ре­ци­те на те­зи на­ро­ди го­во­рят с на­й-­дъл­бо­ко стра­хо­по­чи­та­ние за Мистериите.

Какво се кри­ело в тях? Какво се от­к­ри­ва­ло на този, кой­то е бил пос­ве­тен в тях?

Загадъчността на тях­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на­рас­т­ва още повече, ко­га­то забелязваме, че древ­ни­те са счи­та­ли Мистериите и ка­то не­що опасно. Пътят за тай­ни­те на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето во­дел през един свят на ужаси. И гор­ко на този, кой­то ис­кал да стиг­не до тях по не­дос­то­ен начин.

Нямало е по­-го­ля­мо прес­тъп­ле­ние от то­ва да се „издадат" тай­ни­те на непосветения. „Предателят" би­вал на­каз­ван със смърт и от­не­ма­не на имотите. Знае се, че по­етът Есхил бил об­ви­нен в това, че из­не­съл на сце­на­та не­що от Мистериите. Той мо­жал да из­бег­не смъртта, са­мо ка­то из­бя­гал в ол­та­ра на Дионисий и до­ка­зал пред съда, че не е бил ни­ка­къв посветен.

Това, ко­ето древ­ни­те го­во­рят за Мистериите, е многозначително. Посве- теният е убеден, че е гре­хов­но да ка­же нещо, ко­ето знае, а съ­що и това, че за не­пос­ве­те­ния е гре­хов­но да го чуе. Плутарх го­во­ри за ужасите, ко­ито са из­жи­вя­ва­ли пос­ве­ща­ва­щи­те се, и срав­ня­ва със­то­яни­ето им с при­го­тов­ле­ни­ето за смъртта. Посвещението тряб­ва­ло да бъ­де пред­шес­т­ву­ва­но от един осо­бен на­чин на живот. Този жи­вот е имал за цел да под­чи­ни чув­с­т­ве­нос­т­та под влас­т­та на Духа. Пост, уеди­нен живот, умър­т­вя­ва­не­то на плът­та и оп­реде­ле­ни ду­шев­ни уп­раж­не­ния тряб­ва­ло да слу­жат за та­зи цел. Това, ко­ето свър­з­ва чо­ве­ка с обикновения живот, тряб­ва­ло да из­гу­би за не­го вся­ко значение. Цялата на­со­ка на не­го­вия чув­с­т­вен жи­вот тряб­ва­ло да се промени. Не мо­жем да се усъм­ним в сми­съ­ла на по­доб­ни уп­раж­не­ния и изпитания. Мъдростта, ко­ято тряб­ва­ше да бъ­де пред­ло­же­на на пос­ве­ща­ва­щия се, мо­же­ше да уп­раж­ни пра­вил­но въз­дейс­т­вие вър­ху ду­ша­та му са­мо тогава, ко­га­то той е пре­об­ра­зил низ­шия свят на сво­ите чувства. Той бил въ­веж­дан в жи­во та на Духа и тряб­ва­ло да гле­да в един по­-висш свят. Той не мо­жел да до­бие от­но­ше­ние към то­зи свят без пред­ва­ри­тел­ни уп­раж­не­ния и изпитания. Именно за та­ко­ва от­но­ше­ние ста­ва­ло дума. Който ис­ка да мис­ли пра­вил­но за те­зи неща, тряб­ва да има опит­нос­ти от­нос­но ин­тим­ни­те фак­ти на поз­на­ва­тел­ния живот. Той тряб­ва да чувствува, че съ­щес­т­ву­ват две твър­де раз­лич­ни от­но­ше­ния към това, ко­ето пред­ла­га на­й-­вис­ше­то познание.

Първоначално светът, кой­то за­оби­ка­ля човека, е дейс­т­ви­те­лен за него. Той усеща, виж­да и чу­ва не­го­ви­те процеси. Той на­ри­ча не­го­ви­те про­це­си действителни, за­що­то ги въз­п­ри­ема със сво­ите сетива. И той размиш­ля­ва вър­ху тях, за да си изяс­ни тех­ни­те вза­им­ни връзки.

Напротив, то­ва ко­ето из­рас­т­ва в не­го­ва­та ду­ша първоначално, за не­го не е дейс­т­ви­тел­ност в съ­щия сми съл. Това са имен­но „само" мис­ли и идеи. Най-много той виж­да в тях об­ра­зи на се­тив­на­та дейс­т­ви­тел­ност Сами по се­бе си те ня­мат ни­как­ва дейс­т­ви­тел­на стойност. Човек не мо­же да ги докосне, ви­ди и чуе.

Но съ­щес­т­ву­ва и ед­но дру­го от­но­ше­ние към нещата. Който бе­зус­лов­но се при­дър­жа са­мо към то­ку­-що опи­са­ния вид действителност, той ед­ва ли ще го разбере. За ня­кои хо­ра то­ва от­но­ше­ние из­пък­ва в стро­го оп­ре­де­лен мо­мент от живота. За тях ця­ло­то от­но­ше­ние към све­та се проме- ня. Те счи­тат образите, ко­ито въз­ник­ват в ду­хов­ния жи­вот на ду­ша­та им за ис­тин­с­ки и действителни. А на това, ко­ето се­ти­ва­та виждат, пи­пат и чуват, те при­пис­ват ед­на дейс­т­ви­тел­ност от по­-низ­ше естество. Те зна- ят, че не мо­гат да до­ка­жат това, ко­ето из­ра­зя­ват по то­зи начин. Те знаят, че са­мо мо­гат да раз­ка­жат за сво­ите но­ви опит­нос­ти и че със своя раз­каз се на­ми­рат в съ­що­то положение, в ко­ето се на­ми­ра виждащият, кой­то раз­каз­ва за сво­ите въз­п­ри­ятия на сля породения. Те се ос­ме­ля­ват да раз­ка­жат за сво­ите вът­реш­ни опитности, ка­то вярват, че око­ло тях сто­ят дру­ги хора, чи­ито ду­хов­ни очи са още затворени, но чи­ето мис­ле­не мо­же да бъ­де на­сър­чено чрез си­ла­та на разказа. Защото те имат вя­ра в чо­ве­чес­т­во­то и ис­кат да от­ва­рят ду­хов­ни­те очи на дру­гите. Те ис­кат са­мо да пред­ло­жат плодовете, ко­ито тех­ни­ят Дух сам е събрал; да­ли дру­ги­ят ги вижда, то­ва ще за­ви­си са­мо от обстоятелството, да­ли не­го­во­то ду­хов­но око е отворено.

В чо­ве­ка има нещо, ко­ето пър­во­на­чал­но му пре­чи да виж­да с ду­хов­ни­те очи. Отначало той е из­ця­ло това, ко­ето са не­го­ви­те сетива, а не­го­ви­ят ум е са­мо тъл­ку­ва­тел и съ­дия на не­го­ви­те сетива. Тези се­ти­ва би­ха из­пъл­ни­ли зле сво­ята служба, ако не по­чи­ва­ха на истинността, за то­ва ко­ето казват. Лошо би би­ло то­ва сетиво, ко­ето от сво­ята глед­на точ­ка не би твър­дя­ло бе­зус­лов­на­та дейс­т­ви­тел­ност на сво­ите зри­тел­ни възприя- тия. За се­бе си око­то е право. То не из­губ­ва сво­ята пра­во­та пред ду­хов­но­то око. Това ду­хов­но око при­ема само, че не­ща­та на се­тив­но­то око мо­гат да бъ­дат виж­да­ни в ед­на по­-вис­ша светлина. Не се от­ри­ча ни­що от това, ко­ето се­тив­но­то око вижда. Обаче от ви­дя­но­то се из­лъч­ва ед­на но­ва светлина, ко­ято по­-рано не сме виждали.

И то­га­ва чо­век знае, че от­на­ча­ло е виж­дал ед­на по­-низ­ша действител- ност. Сега виж­да същото, но по­то­пено в не­що по-висше, в Духа. Става дума, да­ли се­га той чув­с­т­ва това, ко­ето вижда. Който стои с жи­ви чувст- ва и усе­ща­ния са­мо пред се­тив­ния свят, той счи­та вис­шия свят са­мо ка­то един мираж, ка­то един „чист" об­раз на фантазията. Неговите чув­с­т­ва са на­со­че­ни са­мо към сетивното. Когато ис­ка да об­х­ва­не ду­хов­ните об- рази, той увис­ва в празнота. Те му избягват, ко­га­то ис­ка да ги докосне. Те са имен­но „само" мисли. Той ги мисли, а не жи­вее в тях. За не­го те са образи, по-недействителни, от­кол­ко­то ми­мо­лет­ни­те сънища. Те се пред­с­та­вят ка­то про­мен­ли­ви формации, ко­га­то той зас­та­ва пред сво­ята дей- ствителност, а из­чез­ват пред ма­сив­на­та здра­во пос­т­ро­ена действител- ност, за ко­ято му го­во­рят не­го­ви­те сетива.
По друг на­чин сто­ят не­ща­та с този, кой­то е про­ме­нил сво­ите усе­ща­ния и чув­с­т­ва спря­мо дейс­т­ви­тел­ността. За не­го та­зи дейс­т­ви­тел­ност е из­гу­би­ла сво­ята аб­со­лют­на устойчивост, сво­ята бе­зус­лов­на стойност. Не е нуж­но не­го­ви­те се­ти­ва и чув­с­т­ва да бъ­дат притъпени. Обаче те за­поч­ват да се съм­ня­ват в сво­ята бе­зус­ловна власт; те отс­тъп­ват пред не­що друго. Светът на Духа за­поч­ва да ожи­вя­ва то­ва пространство.

Тук има ед­на възможност, ко­ято мо­же да крие опасност. Тя е тази, чо­век да из­гу­би сво­ите усе­ща­ния и чувства за не­пос­ред­с­т­ве­на­та дейс­т­ви­тел­ност и да не му се ни­ка­къв нов свят. Тогава той плу­ва в празнота. За се­бе си той из­г­леж­да ка­то мъртъв. Старите цен­нос­ти не са ве­че тук, а ни­как­ви но­ви не му се разкриват. За не­го све­тът и чо­ве­кът по­ве­че не съще- ствуват.

И то­ва не е са­мо ед­на възможност. За всеки, кой­то ис­ка да стиг­не до вис­ше­то познание, тя ста­ва ня­ко­га действителност. Той сти­га там, къ­де­то Духът му обяснява, че все­ки жи­вот е смърт. Тогава той не е ве­че в света. Той е под све­та - в цар­с­т­во­то на мъртвите. Той за­поч­ва пъ­ту­ва­не­то на Хадес. Блазе му, ако се­га не потъне, ако пред не­го се от­к­рие един нов свят. Той или изчезва, или стои пред се­бе си ка­то преобразен. В пос­лед­ния слу­чай пред не­го стои ед­но но­во Слънце, ед­на но­ва Земя. За не­го це­ли­ят свят се е пре­об­ра­зил от ду­хов­ния огън.

Така опис­ват пос­ве­те­ни­те това, ко­ето е ста­ва­ло с тях в Мистериите. Менип разказва, че е оти­шъл във Вавилон, за да бъ­де там от­ве­ден в Ада и от­но­во вър­нат от пос­ле­до­ва­те­ли­те на Зороастър. Той разказва, че в сво­ите стран­с­т­ву­ва­ния преп­лу­вал през го­ля­ма­та вода, че пре­ми­нал през огън и лед. Мистите разказват, че са би­ли из­п­лаш­ва­ни от един ог­нен меч и че при то­ва е „тек­ло кръв". Такива ду­ми мо­гат да бъ­дат раз­б­ра ни, ко­га­то чо­век поз­на­ва труд­ни­те мес­та от низ­ше­то към вис­ше­то познание. Тогава чо­век сам чув­с­т­ву­ва как вся­ка твър­да материя, всич­ко се­тив­но се прев­ръ­ща в течност, той гу­би вся­как­ва поч­ва под кра­ка­та си.

Всичко, ко­ето по­-ра­но е чув­с­т­ву­вал ка­то живо, ве­че е умъртвено. Както меч про­низ­ва топ­ло­то тяло, та­ка Духът ми­на­ва през це­лия се­ти­вен жи- вот; чо­век виж­да как кръв­та на се­тив­ния свят изтича.

Но ид­ва един нов живот. Човек се из­ди­га от цар­с­т­во­то на мъртвите. За то­ва го­во­ри и ора­то­рът Аристид. „Мислех,че до­кос­вам Бога, чув­с­т­ву­вах не­го­во­то доб­ли­жава­не и бях меж­ду буд­нос­т­та и съня, Духът ми бе­ше съ­вър­ше­но лек, та­ка че ни­кой човек, ако не е „посветен", не мо­же да из­ка­же и да раз­бе­ре това." Това но­во съ­щес­т­ву­ва­ние не е под­чи­не­но на за­ко­ни­те на низ­шия живот. То не се за­ся­га от раж­да­не­то и смъртта. Може мно­го да се го­во­ри за вечността, ду­ми­те на онзи, кой­то го­во­ри за нея без да е из­вър­шил пъ­ту­ване­то в Ада, са са­мо „звън и дим". Посветените сти­гат до един нов въз­г­лед за жи­во­та и смъртта. Те считат, че имат пра­во

Мистите не ис­кат да до­би­ят са­мо ед­но убеж­де­ние за без­с­мър­ти­ето на живота. Според схва­ща­не­то на Мисте­ри­ите та­ко­ва убеж­де­ние би би­ло без как­ва­то и да е стойност. Защото спо­ред то­ва схва­ща­не в този, който не е мист, не жи­вее вечното. Ако би го­во­рил за не­що вечно, той би го­во­рил за ед­но нищо. Именно та­зи веч­ност тър­сят мистите. Те тряб­ва те­пър­ва да про­бу­дят в се­бе си вечността, ед­ва то­га­ва мо­гат да го­во­рят за нея. Ето за­що твър­ди­те ду­ми на Платон, спо­ред ко­го­то този, кой­то не е посветен, тъ­не в калта, за тях са ис­тин­с­ка действителност. Пак Платон казва, че кой­то е пре­ми­нал през мис­тич­ния живот, той нав­ли­за във веч- ността. Само та­ка мо­гат да бъ­дат съ­що раз­б­ра­ни ду­ми­те на Софокловия фрагмент: „Колко щастли­ви вли­зат в цар­с­т­во­то на сен­ки­те онези, ко­ито са посветени. Само те жи­ве­ят там - за дру­ги­те са от­ре­де­ни са­мо не­во­ля и мъки."

Следователно, не се ли опис­ват опасности, ко­га­то се го­во­ри за Мисте- риите? Не се ли от­не­ма щастието, да­же на­й-­цен­но­то в жи­во­та на онези, ко­ито би­ват до­веж­да­ни пред пор­та­та на дол­ния свят? Страшна е отго- ворността, ко­ято чо­век по­ема по то­зи на­чин вър­ху се­бе си. И все пак, тряб­ва ли да из­бег­нем та­зи отговорност? Такива би­ли въпросите, ко­ито пос­ве­те­ни­ят е тряб­ва­ло да си постави. Той бил на мнение, че чув­с­т­во­то на на­ро­да се от­на­ся към не­го­во­то знание, как­то тъм­ни­на­та към светли- ната. Обаче в та­зи тъм­ни на жи­вее ед­но не­вин­но щастие. Мнението на мис­ти­те било, че на то­ва не­вин­но щас­тие не тряб­ва­ло да се по­ся­га по един прес­тъ­пен начин. Защото, как­во би се слу­чи­ло най-напред, ако ми- с­тът би „издал" сво­ята тайна? Той би из­го­во­рил думи, ни­що дру­го ос­вен думи. Никъде не би­ха се на­ме­ри­ли усе­ща­ния и чувства, ко­ито да из­в­ле­кат Духа от те­зи думи. За та­зи цел би­ха би­ли не­об­хо­ди­ми подготовката, упражненията, изпитанията, ця­ло­то пре­об­ра­зя­ва­не на се­тив­ния живот. Без тях пос­ве­те­ни­ят би хвър­лил слу­ша­те­ля в празнота, в нищото. Той би му от­нел това, ко­ето със­тав­ля­ва не­го­во­то щас­тие и в за­мя­на не би му дал ни­що друго. Или пък не би мо­гъл да му от­не­ме нищо, за­що­то са­мо с ду­ми той не би мо­гъл да про­ме­ни не­го­вия се­ти­вен живот. Такъв слу­ша­тел би почувствувал, би из­жи­вял не­що дейс­т­ви­тел­но са­мо при не­щата, ко­ито не­го­ви­те се­ти­ва долавят. Посветеният не би мо­гъл да му да­де не­що дру­го ос­вен ед­но ужас­но предчувствие, ко­ето раз­ру­ша­ва живота. И то­ва би тряб­ва­ло да се схва­ща ка­то престъпление. Този факт ве­че не е на­пъл­но ва­ли­ден за ус­ло­ви­ята при ко­ито се осъ­щес­т­вя­ва ду­хов­но­то поз­на­ние днес. Защото съв­ремен­но­то чо­ве­чес­т­во при­те­жа­ва ка­чес­т­ве­но но-­
ва спо­соб­ност за из­г­раж­да­не на понятия, как­ва­то на древ­ните липсваше. Днес има хора, ко­ито осъ­щес­т­вя­ват поз­на­ни­ето за ду­хов­ния свят в сво­ите соб­с­т­ве­ни из­жи­вявания; а на­ред с тях има и хора, ко­ито мо­гат да вник­ват в те­зи из­жи­вя­ва­ния с по­мощ­та на сво­ето по­ня­тийно мислене. Такава спо­соб­ност за из­г­раж­да­не на по­ня­тия по­-ра­но липсваше.

Мъдростта на Мистериите при­ли­ча на оран­же­рий­но растение, ко­ето тряб­ва да се от­г­леж­да на зат­во­ре­но място. Който я из­на­ся в ат­мос­фе­ра­та на всекидневието, и да­ва за жи­вот та­къв въздух, в кой­то тя не мо­же да вирее. Пред ра­зяж­да­щия раз­съ­дък на съв­ре­мен­на­та на­ука и логика, тя се раз­т­ва­ря в нищото. Затова не­ка се ос­во­бо­дим за из­вес­т­но вре­ме от вся­ко възпитание, ко­ето микроскопът, те­лес­ко­път и ес­тес­т­ве­но­научни­ят на­чин на мис­ле­не са ни дали, не­ка очис­тим на­ши­те заг­ру­бе­ли ръце, ко­ито твър­де мно­го са би­ли заети с ди­сек­ции и експерименти, за да мо­жем да вле­зем в чис­тия храм на Мистериите. За та­зи цел е не­об­ходи­мо чис­то безпристрастие.

За мис­та на пър­во мяс­то е важ­но настроението, с ко­ето той се доб­ли­жа­ва до това, ко­ето чув­с­т­ву­ва ка­то най-висше, ка­то от­го­вор на за­гад­ки­те на съществуванието. Днес, ко­га­то един­с­т­ве­но­то приз­на­то поз­на­ние е са­мо грубо-научното, ще бъ­де труд­но да се вярва, че за на­й-­вис­ши­те не­ща е важ­но ня­как­во настроение. Чрез то­ва поз­на­ни­ето се прев­ръ­ща в ед­но ин­тим­но де­ло на личността. За мис­та оба­че то дейс­т­ви­тел­но е такова. Да от­к­ри­ем ня­ко­му раз­ре­ше­ни­ето на све­тов­на­та загадка! Да му я да­дем го­то­ва в ръцете!

Мистът ще намери, че всич­ко е са­мо пра­зен звън, ако лич­нос­т­та не при- с­тъп­ва пра­вил­но към то­ва раз­ре­шение. Такова раз­ре­ше­ние не би би­ло нищо, то би се разпиляло, ако чув­с­т­во­то не до­ло­ви осо­бе­ния огън, кой то е не­об­хо­дим за това. Да приемем, че пред чо­ве­ка зас­та­ва ед­но боже- ство! То е или нищо, или всичко. То е нищо, ко­га­то чо­век го пос­ре­ща с оно­ва настроение, с ко­ето пос­ре­ща все­кид­нев­ни­те неща. То е всичко, ко­га­то той е под­гот­вен и нас­т­ро­ен за него. Какво е то за се­бе си, то­ва не те засяга; но да­ли те ос­та­вя такъв, ка­къв­то си, или пра­ви от теб друг човек: имен­но то­ва е важно. Но всич­ко за­ви­си един­с­т­ве­но от теб. Ти трябва да си под­гот­вен чрез под­хо­дя­що въз­пи­та­ние и чрез раз­ви­ва­не на на­й-­ин­тим­ни­те си­ли на тво­ята личност, за да се про­яви в теб онова, ко­ето ед­но бо­жес­т­во мо­же да нап­ра­ви от теб. Важно е как ти си под гот­вен да при­емеш това, ко­ето ид­ва сре­щу теб.

Плутарх го­во­ри за то­ва възпитание, той раз­каз­ва за поздрава, с кой­то мистът пос­ре­ща божеството, ко­ето зас­та­ва пред него: „Защото Богът поз­д­ра­вя­ва един вид все­ки­го от нас, кой­то се приб­ли­жа­ва до не­го с ду- мите: Познай се­бе си", което, тряб­ва да кажем, е не по­-з­ле от обик­но­ве­ния поздрав: Здравей! Обаче ние от­го­ва­ря­ме на бо­жес­т­во­то с думите:
„Ти си!" и му под­на­ся­ме поз­д­ра­ва на Битието ка­то истински, пър­вичен и един­с­т­ве­но под­хо­дящ за не­го поздрав.

Защото всъщ­ност ние ня­ма­ме ни­как­во учас­тие в то­ва Битие, но вся­ка смър­т­на природа, на­ми­рай­ки по среда­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, е са­мо ед­на сла­ба и не­си­гур­на илю­зия на са­ма­та се­бе си; и ако се опи­та ме да я разберем, да я об­х­ва­нем с ума, случ­ва се как­то с водата, ко­ято под­ла­га­ме на сил­но налягане, ко­ято са­мо чрез на­ля­га­не­то и сви­ва­не­то се сгъстява, втвър­дя­ва се и това, ко­ето ула­вя­ме от нея, умира. Именно ко­га­то умът ис­ка да об­х­ва­не в ед­на мно­го яс­на пред­с­та­ва вся­ко същество, под­чи­не­но на слу­чайнос­т­та и на промяната, той се заб­луж­да­ва или от­нос­но раж­да­не­то и про­из­хо­да на то­ва същество, или от­нос­но не­гова­та смърт и не мо­же да об­х­ва­не ни­що трай­но и действително. Защото как­то Хераклит казва: Човек не мо­же да плу­ва два пъ­ти в съ­ща­та во­да и не мо­же да об­х­ва­не два пъ­ти ед­но смър­т­но съ­щес­т­во в ед­но и съ­що състоя- ние; то­ва съ­щес­т­во се раз­ру­ша­ва и от­но­во се съ­еди­ня­ва чрез тре­пе­та и бър­зи­на­та на дви­же­нието, то се раж­да и умира, приб­ли­жа­ва се и от­но­во се отдалечава. Ето за­що това, ко­ето се развива, не мо­же ни­ко­га да дос­тиг­не до ис­тин­с­ко­то битие, за­що­то раж­да­не­то ни­ко­га не прес­та­ва и ня­ма почивка, а още при се­ме­то за­поч­ва промяната, ка­то об­ра­зу­ва зароди- ша, пос­ле детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като пос­то­ян­но уни­що­жа­ва пър­ви­те раж­да­ния и въз­рас­ти чрез след­ва­щи­те степени. За- това смеш­но е, ко­га­то се стра­ху­ва­ме от ед­на смърт, по­не­же сме уми­ра­ли и уми­ра­ме по тол­ко­ва раз­но­об­раз­ни начини. Защото не само, как­то каз­ва Хераклит, смър­т­та на огъ­ня е раж­да­не на въздуха, и смър­т­та на въз­ду­ха е раж­да­не на водата; ние мо­жем да ви­дим то­ва още по­-­яс­но у чо- века: въз­мъ­жа­ли­ят чо­век умира, ко­га­то ста­ва старец, мла­де­жът - ко­га­то възмъжава, юно­ша­та - ко­га­то ста­ва младеж, де­те­то - ко­га­то ста­ва юно- ша. Вчерашното уми­ра в днешното, днеш­но­то уми­ра в утрешното; ни­що не ос­та­ва и не е единно. Защото ако ос­та­вах­ме същите, как бих­ме мог­ли да на­ме­рим се­га удо­вол­с­т­вие в дру­ги неща, от­кол­ко­то по-рано, да оби­ча­ме и мра­зим на­й-п­ро­ти­во­по­лож­ни неща, да се удив­ля­ва­ме и хулим, да го­во­рим друго, да се от­да­ва­ме на дру­ги страсти, ако не при­емах­ме съ­що и дру­ги форми, дру­ги об­ра­зи и дру­ги сетива? Защото без из­ме­не­ние не мо­жем да пре­ми­нем в дру­го със­то­яние и този, кой­то се променя, не е ве­че същият. Сетивното въз­п­ри­ятие са­мо ни измамва, за­що­то не поз­на­ва­ме ис­тин­с­ко­то Битие, и ни ка­ра да счи­та­ме за дейс­т­ви­тел­но това, ко­ето е са­мо илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/.

Плутарх чес­то се пред­с­та­вя ка­то посветен. Това, ко­ето той опис­ва тук е ус­ло­вие за жи­во­та на миста.

Човек се до­мог­ва до ед­на мъд­рост и са­мо с по­мощ­та на та­зи мъд­рост про­ник­ва с пог­лед до илю­зор­но­то ес­тес­т­во на се­тив­ния живот. Всичко, ко­ето се­тив­ни­ят жи­вот виж­да и счи­та за битие, за действителност, е по­то­пе­но в по­то­ка на развитието. И как­то ста­ва с всич­ки дру­ги не­ща по света, то­ва ста­ва и със са­мия човек. Той сам се раз­пи­ля­ва пред сво­ето ду­хов­но око, не­го­ва­та ця­лост се раз­па­да на части, на пре­ход­ни явления. Раждането и смър­т­та из­губ­ват сво­ето осо­бе­но значение, те се прев­ръ­щат в ми­го­ве на съз­да­ва­не­то и разрушението, как­то и всич­ко друго, ко­ето ста­ва в света. Висшият свят не мо­же да бъ­де на­ме­рен в съ­от­но­ше­ни­ето меж­ду съз­да­ва­не­то и разрушението. Той мо­же да се тър­си са­мо в това, ко­ето дейс­т­ви­телно е трайно, ко­ето гле­да на­зад към ми­на­ло­то и нап­ред към бъ­де­ще­то­.То­ва виж­да­не в по­со­ка на­зад и напред е имен­но след­ва­ща­та сте­пен на познанието. То е Духът, кой­то се изя­вя­ва в се­тив­ния свят. Той ня­ма ни­що об­що със се­тив­ния свят. Той не въз­ник­ва и не се раз­ру­ша­ва как­то се­тив­ни­те явления. Който жи­вее в се­тив­ния свят, той има скрит в се­бе си то­зи Дух, кой­то про­ник­ва с пог­ле­да в илю­зор­но­то ес­тес­т­во на се­тивния свят; той го има в се­бе си ка­то изя­вя­ва­ща се дейст- вителност. Който сти­га до та­ко­ва виждане, той е раз­вил в се­бе си един нов орган. С не­го е ста­на­ло не­що как­то с растението, ко­ето пър­во има зе­ле­ни лис­та и след то­ва по­кар­ва от се­бе си един или друг обаг­рен цвят. Несъмнено: силите, от ко­ито се раз­ви­ва цве­тът, са ле­жа­ли скри­ти в рас­те­ни­ето още пре­ди въз­ник­ва­не­то на цвета, но те ста­ват дейс­т­ви­тел­ност ед­ва сега. Също и в човека, кой­то жи­вее са­мо един се­ти­вен живот, ле­жат скри­ти бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сили, но те се про­явя­ват ед­ва в миста.

Именно в то­ва се със­тои преобразяването, ко­ето е ста­на­ло с миста. Чрез сво­ето раз­ви­тие той е при­ба­вил не­що но­во към съ­щес­т­ву­ва­щия по­-ра­но свят. Сетивният свят е нап­ра­вил от не­го един се­ти­вен чо­век и след то­ва го е изос­та­вил на са­мия се­бе си. С то­ва при­ро­да­та е из­пъл­ни­ла сво­ята мисия. Това, ко­ето тя мо­же да нап­ра­ви с дейс­т­ву­ва­щи­те в чо­ве­ка сили, е изчерпано. Обаче са­ми­те си­ли не са изчерпани. Те ле­жат ка­то омагьо­са­ни в чис­то при­род­ния чо­век и очак­ват сво­ето освобождаване. Те не мо­гат са­ми да се освободят, те изчезват, ако чо­век не ги об­х­ва­не и раз­вие по-нататък, ако той не про­бу­ди към дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­вува­ние това, ко­ето ле­жи скри­то в него.

Природата се раз­ви­ва от на­й-­не­съ­вър­ше­но­то към съвършеното. От не­жи­во­то тя по­раж­да съ­щес­т­ва­та през ед­на дъл­га ре­ди­ца от сте­пе­ни и през всич­ки фор­ми на жи­во­та сти­га до се­тив­ния човек. В сво­ята се­тив­ност той от­ва­ря очи и се виж­да ка­то сетивно-действително, ка­то про­мен­ли­во същество. Но той до­ла­вя в се­бе си и силите, от ко­ито е ро­де­на та­зи сети-

вност. Тези си­ли не са иден­тич­ни със са­мо­то се­тив­но същество. Човек ги но­си в се­бе си ка­то приз­нак на това, че в не­го жи­вее не­що по­ве­че от онова, ко­ето той въз­п­ри­ема чрез сетивата. Човек чувствува, че в не­го проб­ляс­ва нещо, ко­ето е съз­да­ло всичко, вклю­чи­тел­но и не­го самия; и той чувствува, че ще се пре­вър­не в ед­на сила, ко­ято ще го ок­ри­ли за по­-вис­ше творчество. То е в него, би­ло е пре­ди не­го­во­то се­тив­но по­явява­не и ще бъ­де и след това. Той е ста­нал чо­век чрез него, но се­га тряб­ва да го об­х­ва­не и да учас­т­ву­ва сам в не­го­вия съз­на­те­лен порив.

Такива чув­с­т­ва жи­ве­ят в мис­та след посвещението. Той чув­с­т­ву­ва Веч- ното, Божественото. Неговите действия тряб­ва да ста­нат част в твор­чес­т­во­то на Боговете. Той тряб­ва да си каже: Аз от­к­рих в се­бе си един по­-висш ,Аз", оба­че то­зи „Аз" над­х­вър­ля гра­ни­ци­те на мо­ето се­тив­но раз- витие; той е бил пре­ди мо­ето раждане, ще бъ­де и след мо­ята смърт. То- зи „Аз" е тво­рил от вечността; той ще тво­ри във вечността. Моята се­тив­на лич­ност е съз­да­ние на то­зи „Аз", но аз съм вклю­чен в него, той тво­ри в мен, аз съм не­го­ва част. Сега ве­че това, ко­ето аз творя, е не­що по­-вис­ше от сетивното. Моята лич­ност е са­мо сред­с­т­во за та­зи творчес­ка сила, за то­ва бо­жес­т­ве­но при­със­т­вие в мен. Така мис­тът пре­ду­се­ща обо­жес­т­вя­ва­не­то на човека.

Мистите на­ри­ча­ха „Дух" силата, ко­ято е проб­ляс­ва­ла в тях. Те бя­ха тво­ре­ние на то­зи Дух. Тяхното със­тояние им из­г­леж­да­ше така, ка­то че ли ед­но но­во Същество е вляз­ло в тях и е зав­ла­дя­ло тех­ни­те органи. Това бе­ше ед­но Същество, ко­ето сто­еше меж­ду тях, ка­то се­тив­ни личности, и всев­лас­т­на­та Мирова Сила, Божествените. Този свой Дух тър­се­ше ми- стът. Аз съм ста­нал чо­век във ве­ли­ка­та природа: та­ка си каз­ва­ше той. Но при­ро­да­та не е за­вър­ши­ла сво­ята работа. Аз сам тряб­ва да я по­ема в ръ­це­те си. Но аз не мо­га да сто­ря то­ва в гру­бо­то цар­с­т­во на природата, на ко­ето при­над­ле­жи съ­що и мо­ята се­тив­на личност. Онова, ко­ето мо­же да се раз­вие в то­ва царство, ве­че е постигнато. Ето за­що аз тряб­ва да из­ли­ча от то­ва царство. Аз тряб­ва да гра­дя по­-на­та­тък в цар­с­т­во­то на Ду- ха, пред ко­ето при­ро­да­та е спряла. Аз тряб­ва да си съз­дам жиз­не­на ат- мосфера, ко­ято не съ­щес­т­ву­ва във външ­на­та природа. Тази жиз­не­на ат­мос­фе­ра бе­ше при­гот­вяна за мис­ти­те в све­ти­ли­ща­та на Мистериите. Там бе­ше про­буж­да­на спя­ща­та в тях по-висша, съзидателна, ду­хов­на природа. Това пре­об­ра­зя­ва­не пред­с­тав­ля­ва­ше един де­ли­ка­тен процес. Той не мо­же­ше да по­на­ся гру­ба­та ат­мос­фе­ра на всекидневието. Но ко­га­то за­вър­ш­ва­ше сво­ята задача, чрез не­го чо­век се прев­ръ­щаше в скала, ко­ято има­ше за ос­но­ва веч­нос­т­та и мо­же­ше да ус­тои на всич­ки бури. Но той не тряб­ва­ше да мисли, че мо­же да пре­да­де из­жи­вя­но­то от са­мия не­го и на дру­ги не­под­гот­ве­ни хора.

Плутарх съобщава, че в Мистериите „мо­гат да се на­ме­рят на­й-­ве­ли­ки­те раз­к­ри­тия и тъл­ку­ва­ния за при­рода­та на демоните". А от Цицерон узна- ваме, че в Мистериите, „ко­га­то сме на­яс­но с тех­ни­те тайни, раз­би­ра ме по­-с­ко­ро ес­тес­т­во­то на нещата, от­кол­ко­то то­ва на Боговете". (Плутарх: „За упа­дъ­ка на оракулите", Цицерон „За ес­тес­т­во­то на Боговете".)

От по­доб­ни съ­об­ще­ния се виж­да ясно, че за мис­ти­те съ­щес­т­ву­ва­ше по­-вис­ше обяс­не­ние за при­ро­да­та на нещата, това, ко­ето на­род­ни­те ре­ли­гии мо­же­ха да дадат. Следователно, демоните, то­ест ду­хов­ни­те Същест- ва и са­ми­те Богове съ­що се нуж­да­еха от обяснение. Така сти­га­ме на­го­ре до Същества, ко­ито бя­ха от по­-вис­ше естество, от­кол­ко­то Демоните и Боговете. Ето как­во се крие в мъд­рос­т­та на Мистериите.

Народът си пред­с­та­вял Боговете и Демоните в образи, чи­ето съ­дър­жа­ние взе­мал из­ця­ло от се­тив­но­-действи­тел­ния свят. Нямаше ли да се заб­лу­ди от­нос­но веч­нос­т­та онзи, кой­то про­зи­ра­ше същ­нос­т­та на Боговете? Как мо­же­ше Зевс, ко­го­то на­ро­дът си представяше, да бъ­де вечен, ко­га­то но­се­ше ка­чес­т­ва­та на ед­но пре­ход­но същество?

Едно бе­ше яс­но за миста: чо­век сти­га до сво­ята пред­с­та­ва за Боговете по начин, раз­ли­чен от този, по кой­то до­би­ва пред­с­та­ва за дру­ги­те неща. Един пред­мет от външ­ния свят ме зас­та­вя да си об­ра­зу­вам за не­го са­мо ед­на стро­го оп­ре­де­ле­на представа. В срав­не­ние с това, на­чи­нът на об­ра­зу­ва­не на пред­с­та­ви­те за Боговете, има в се­бе си не­що свободно, произ- волно. Тук лип­с­ва при­ну­да­та на външ­ния свят. Размишлени­ето учи, че с Боговете ние си пред­с­та­вя­ме нещо, за ко­ето не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв вън­шен контрол. Това пос­та­вя чо­ве­ка в ед­на ло­ги­чес­ка несигурност. Той сам за­поч­ва да се чув­с­т­ву­ва ка­то тво­рец на сво­ите Богове. Да, той се пита: Как мо­га аз да се из­диг­на с мо­ите пред­с­та­ви над фи­зи­чес­ка­та действителност? На та­ки­ва мис­ли тряб­ва­ше да се от­да­де мистът. За не­го то­ва бя­ха на­пъл­но оп­рав­да­ни съмнения. Нека пог­леднем, си мис­ле­ше той, всич­ки пред­с­та­ви за Боговете. Не при­ли­чат ли те на създанията, ко­ито на­ми­ра­ме във външ­ния свят? Не ги ли съз­да­ва човекът, ка­то им при­ба­вя или от­не­ма ед­но или дру­го ка­чес­т­во от се­тивния свят? Примитив- ният човек, кой­то оби­ча лова, съз­да­ва ед­но небе, на ко­ето Боговете се от­да­ват на на­й-б­лес­тя­щия лов. И гър­кът пос­та­вя на своя Олимп за Бого- ве личности, чи­ито пър­во­об­ра­зи се на­ми­ра­ли в доб­ре поз­на­та­та гръц­ка действителност.

Със стро­га ло­ги­ка е из­тък­нал то­зи факт фи­ло­со­фът Ксенофан (575 до 480 го­ди­на пре­ди Хр.) Знаем, че стари­те гръц­ки фи­ло­со­фи са би­ли тяс­но свър­за­ни с мъд­рос­т­та на Мистериите. Това мо­же да се до­ка­же осо­бени точ­но за Хериклит. Ето за­що това, ко­ето каз­ва Ксенофан тряб­ва да се при­еме ка­то прин­цип на Мистериите. Той гласи:

„Хората си пред­с­та­вят Боговете съз­да­де­ни по те­хен об­раз
Те тряб­ва да имат тех­ни­те сетива, глас и тяло.

Но ако го­ве­да­та и лъ­во­ве­те има­ха ръце,

За да ри­су­ват с ръ­це­те и да ра­бо­тят ка­то човеците,
Те би­ха на­ри­су­ва­ли и из­пи­са­ли об­ра­зи­те и те­ла­та на Боговете

Така, как­то вся­ко ед­но от тях е направено,

Конете - Богове, при­ли­ча­щи на коне, го­ве­да­та - на говеда."

Подобен въз­г­лед мо­же да на­ка­ра чо­ве­ка да се усъм­ни във всич­ко боже- ствено. Той мо­же да от­х­вър­ли съ­чине­ни­ята за Боговете и да приз­нае за дейс­т­ви­тел­ност са­мо това, ко­ето не­го­ви­те се­ти­ва му показват. Обаче та­ко­ва съм­не­ние е чуж­до за миста. Той вижда, че та­къв съм­ня­ващ се чо­век при­ли­ча на ед­но растение, което би си казало: Моят чу­ден цвят е нищо, той е не­що празно, за­що­то аз съм ед­но за­вър­ше­но съ­щес­т­во с мо­ите зе­ле­ни листа; това, ко­ето при­ба­вям към тях в об­ра­за на цветовете, им при­да­ва са­мо ед­на из­мам­на илюзия.

Така и мис­тът не мо­же да се за­до­во­ли със съз­да­дени­те Богове, с Бого- вете на народа. Ако рас­те­ни­ето мо­же­ше да мисли, то би видяло, че си- лите, ко­ито са съз­да­ли зе­ле­ни­те листа, са пред­наз­на­че­ни да съз­да­дат и цветовете. Обаче то не би прес­та­на­ло да из­с­лед­ва те­зи сили, за да ги види. По съ­щия на­чин пос­тъп­ва и мис­тът с на­род­ни­те Богове. Той не ги отрича, не ги счи­та за праз­на работа, но знае, че те са съз­да­де­ни от хо- рата. Същите при­род­ни сили, съ­щи­ят бо­жес­т­вен елемент, ко­ито тво­рят в природата, тво­рят съ­що и в миста. И в не­го те съз­да­ват пред­с­та­ви за Бо- говете. Той ис­ка да ви­ди та­зи сила, ко­ято тво­ри Боговете. Тя не при­ли­ча на при­род­ни­те Богове, тя е не­що по-висше. И на то­ва об­ръ­ща вни­ма­ние Ксенофан:

„Един Бог е все­ве­лик меж­ду Боговете и човеците,

Той не при­ли­ча на смър­т­ни­те ни­то по тяло, ни­то по мисли."

Такъв е бил и Богът на Мистериите. Той мо­же да се на­ре­че „скри­ти­ят Бог", за­що­то се­тив­ни­ят чо­век не може да го на­ме­ри никъде. Отправи по- г­ле­да си на­вън към не­ща­та и ти не ще на­ме­риш ни­що божествено. Обу- чи своя ум и ти ще проз­реш по как­ви за­ко­ни се раж­дат и уми­рат нещата; но и тво­ят ум съ­що ня­ма да ти от­к­рие бо­жес­т­ве­ния свят. Пропий фан­та­зи­ята си с ре­ли­ги­оз­но чувство; ти ще съз­да­деш образите, ко­ито мо­жеш да взе­меш за Богове, но тво­ят ум ги разпокъсва, за­що­то той показва, че ти сам си ги създал, ка­то за цел­та си взел ма­те­ри­ала от се­тив­ния свят. Докато наб­лю­да­ваш не­ща­та око­ло теб ка­то на­да­рен с ум, ти ще бъ­деш човек, кой­то от­ри­ча Бога. Защото Бог не съ­щес­т­ву­ва за тво­ите се­ти­ва и за твоя ум, кой­то е на­сочен към се­тив­ни­те възприятия. Бог е ка­то ома- гьо­сан в света. Ти се нуж­да­еш от не­го­ва­та соб­с­т­ве­на сила, за да го наме- риш. Тази си­ла тряб­ва да съ­бу­диш ти в се­бе си.

И се­га чо­век пог­леж­да в се­бе си. Божественото дейс­т­ву­ва в не­го­во­то ду­ша ка­то скри­та твор­чес­ка сила, ка­то сила, ли­ше­на още от съществува- ние. В та­зи ду­ша има ед­но място, в ко­ето омагьо­са­ни­ят Бог мо­же да оживее, да възкръсне. Душата е майката, ко­ято е при­ела Бога от приро- дата. Ако ду­ша­та се ос­та­ви да бъ­де оп­ло­де­на от природата, тя ще ро­ди не­що Божествено. От бра­ка на ду­ша­та с при­ро­да­та се раж­да Бог. Това не е ве­че „скри­ти­ят Бог", то­ва е про­яве­ни­ят Бог. Той има живот, жи­вот дос­тъ­пен за възприятието, кой­то се движи, хо­ди меж­ду хората. Той е ос­во­бо­де­ни­ят Бог, по­то­мък на омагьо­са­ния Бог. Разбира се, то­ва не е ве­ли­ки­ят Бог, кой­то е бил, кой­то е, и ще бъде, но в из­вес­тен сми­съл мо­же да бъ­де взет и за не­го­во от­к­ро­вение. Бог-Отец ос­та­ва тих в скри­тия свят, за чо­ве­ка се раж­да Синът в не­го­ва­та соб­с­т­ве­на душа.

Ето как мис­тич­но­то поз­на­ние се прев­ръ­ща в един дейс­т­ви­те­лен кос­ми­чес­ки процес. То е един процес, също та­ка действителен, как­то и дру­ги­те при­род­ни процеси, но на по­-ви­со­ка степен. Това е ве­ли­ка­та тай­на на миста, че той сам съз­да­ва своя Бог, но пър­во се подготвя, за да поз­нае съз­да­де­ния от не­го Бог. Който не е мист, ня­ма чув­с­т­во за Отца на то­зи Бог. Защото то­зи Отец ле­жи не­ви­дим и омагьосан. Синът из­г­леж­да ка­то ро­ден от девица. Душата ся­каш го е родила, без да бъ­де оплодена. Всич- ки дру­ги неща, ко­ито тя ражда, са по­лу­че­ни от се­тив­ния свят. Тук мо­же да се ви­ди и до­кос­не тех­ни­ят Отец. Той има се­ти­вен живот. Единствен Бог-Синът е при­ет от веч­ния и скрит Бог-Отец.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНА ТА МЪДРОСТ

Многобройни фак­ти ни зас­та­вят да признаем, че фи­ло­соф­с­ка­та мъд­рост на гър­ци­те по­чи­ва на съ­що­то настроение, на ко­ето по­чи­ва и мис­тич­но­то познание. Ние раз­би­ра­ме ве­ли­ки­те философи, са­мо ко­га­то при стъп­ва­ме към тях с усещанията, ко­ито сме при­до­би­ли от наб­лю­да­ва­не­то на Ми- стериите. С ка­къв дъл­бок тре­пет го­во­ри Платон в своя „Федон" за „тай-­

Така мо­же да го­во­ри за пос­ве­ще­ни­ето са­мо този, кой­то сам е пос­та­вил своя стре­меж към мъд­рос­т­та в служ­ба на оно­ва настроение, ко­ето пос­ве­ще­ни­ето създава. И ня­ма съмнение, че вър­ху ду­ми­те на ве­ли­ки­те гръц­ки фи­ло­со­фи па­да яр­ка светлина, ко­га­то ги осветлим, из­хож­дай­ки от Ми- стериите.

За от­но­ше­ни­ето на Хераклит от Ефес (535 - 475) към Мистериите ни го­во­ри без за­оби­кал­ки ед­но из­каз­ване, ко­ето гласи, че не­го­ви­те мис­ли „са един неп­ро­хо­дим път" и че кой­то се приб­ли­жа­ва до тях без пос­вещение, на­ми­ра са­мо тъм­но­та и мрак; но че напротив, за онзи, кой­то е въ­ве­ден в тях от един мист, „те са по­-­яс­ни от Слънцето". И ко­га­то се каз­ва за не­го­ва­та книга, че той я по­ла­га в хра­ма на Артемида, то­ва не оз­на­ча­ва ни­що друго, ос­вен че тя мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо от посветените. (Едм. Пфлайдерер е ус­та­новил ис­то­ри­чес­ки­те факти, ко­ито го­во­рят за от­но­ше­ни­ето на Хераклит към Мистериите. Вижте не­го­ва­та книга: „фи­ло­со­фи­ята на Хераклит в свет­ли­на­та на иде­ята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради то­ва Хераклит е бил на­ре­чен „тъмният"; за­що­то са­мо клю­чът на Мистериите мо­жел да хвър­ли свет­ли­на вър­ху не­го­ви­те възгледи.

Хераклит зас­та­ва пред нас ка­то ед­на личност, ко­ято се от­на­ся с го­ля­ма се­ри­оз­ност към живота. Това се виж­да яс­но от не­го­ви­те черти, ако уме­ем да вник­нем в тях. Той но­се­ше в се­бе си та­ка­ва ин­тим­ност на позна- нието, за ко­ято знаеше, че всич­ки ду­ми мо­гат са­мо да за­гат­нат за нея, но не и да я изразят. От по­доб­но нас­т­ро­ение из­рас­т­ва не­го­во­то зна­ме­ни­то изречение: „Всичко тече", ко­ето Плутарх ни по­яс­ня­ва с думите: „Човек не мо­же да се по­то­пи два пъ­ти в ед­на и съ­ща река, за­що­то е ед­но смър­т­но същество. Но той ряз­ко и бър­зо се раз­п­ръс­ва в све­та и от­но­во се събира, и то­ва не от­но­во и по-късно, а непрекъснато."

Човек, кой­то мис­ли по­доб­ни неща, е про­ник­нал със своя пог­лед ес­тес­т­во­то на пре­ход­ни­те неща. Защото той чув­с­т­ву­ва нуж­да­та да опи­ше същ­нос­т­та на пре­ход­но­то със сил­ни думи. Ние не мо­жем да да­дем та­ка­ва характеристика, ако не ме­рим пре­ход­но­то с вечното. И не мо­жем да раз­
п­рос­т­рем та­зи ха­рак­те­рис­ти­ка върху човека, ако не сме проз­ре­ли не­го­ва­та вът­реш­на същност. Хераклит раз­п­рос­ти­ра та­зи ха­рак­те­рис­ти­ка и вър­ху човека: „Едно и съ­що е жи­вот и смърт, буд­ност и сън, мла­дост и старост, ед­но­то прев­ръ­щай­ки се в другото, дру­го­то от­но­во в първото." В то­ва из­ре­че­ние е из­ра­зе­но ед­но ця­лос­т­но поз­на­ние за илю­зор­но­то ес­тес­т­во на низ­ша­та личност. Относно това, той се из­каз­ва още по-силно: „Живот и смърт има как­то в на­шия живот, та­ка и в на­ше­то умиране." Какво дру­го ис­ка да ка­же това, ос­вен че жи­во­тът се це­ни по­-ви­со­ко от смър­т­та са­мо от гле­ди­ще­то на преходното. Умирането е преминаване, за да се нап­ра­ви мяс­то за нов живот, нов но­вия жи­вот жи­вее вечното, как­то и в стария. Вечността се изя­вя­ва как­то в пре­ход­ния живот, та­ка и в умирането. Когато чо­век е схва­нал вед­нъж та­зи вечност, то­га­ва той гле­да с ед­нак­во чувство и на уми­ра­не­то и на живота. Само ко­га­то мо­же да съ­бу­ди в се­бе си та­зи вечност, то­га­ва жи­во­тът има за не­го осо­бе­на стой- ност. Можем хи­ля­ди пъ­ти да про­из­не­сем из­ре­че­ни­ето „Всичко тече", но ако не го про­из­не­сем с то­ва съ­дър­жа­ние на чувството, то е не­що празно. Познанието за веч­нос­т­та е без ни­как­ва стойност, ако то не ни ос­во­бож­да­ва от на­ша­та за­ви­си­мост спря­мо външ­ния свят. Именно то­ва от­къс­ва­не от удо­вол­с­т­ви­ето на живота, ко­ето ни тлас­ка към преходното, раз­би­ра Хераклит със сво­ето изказване: „Как мо­жем да ка­жем за на­шия дне­вен жи­вот - ние сме! - ко­га­то от гле­ди­ще­то на веч­нос­т­та знаем, че ние сме и не сме?" (Виж Хераклит: фраг­мент N 81).

„Хадес и Дионисий е един и същ" се каз­ва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удо­волстви­ето от живота, на по­ник­ва­не­то и растежа, в чест на ко­го­то се праз­ну­ват ди­они­сийс­ки­те тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разру- шението. Само кой­то виж­да в жи­во­та смър­т­та и в смър­т­та живота, а в две­те вечността, ко­ято е над жи­во­та и смъртта, са­мо не­го­ви­ят пог­лед мо­же да ви­ди в ис­тин­с­ка свет­ли­на не­дос­та­тъ­ци­те и пре­дим­с­т­ва­та на съществуването. Тогава и не­дос­та­тъ­ци­те на­ми­рат сво­ето оправдание, за­що­то и в тях жи­вее вечността. Това, ко­ето те пред­с­тав­ля­ват от гле­ди­ще­то на ограничения, низш живот, е са­мо привидно: „За хо­ра­та не е по­-доб­ре да ста­не това, ко­ето те искат: бо­лес­т­та пра­ви здра­ве­то при­ят­но и добро, гла­дът - ситостта, ра­бо­та­та - почивката." „Морето е на­й-­чис­та­та и на­й-­не­чис­та­та вода, пив­ка и здра­вос­лов­на за рибите, не­пив­ка и вред­на за хората." Това, ко­ето Хераклит ис­ка да ни по­ка­же на пър­во място, не е пре­ход­нос­т­та на зем­ни­те неща, а си­яни­ето и въз­више­нос­т­та на вечност- та.

Строги ду­ми е про­из­не­съл Хераклит про­тив Омир и Хезиод и про­тив уче­ни­те на деня. Той ис­кал да обърне вни­ма­ние вър­ху тех­ния на­чин на мислене, кой­то се при­дър­жа са­мо към преходното. Той не ис­кал Богове,
на­да­ре­ни с качества, ко­ито са за­ети от пре­ход­ния свят. И не мо­жел да счи­та за на­й-­вис­ша та­ка­ва наука, ко­ято из­с­лед­ва са­мо въз­ник­ва­не­то и уми­ра­не­то на нещата.

За не­го от пре­ход­нос­т­та го­во­ри не­що вечно. За та­зи веч­ност той има един символ, пъ­лен с дъл­бок смисъл:

„Хармонията на све­та се връ­ща към се­бе си как­то ли­ра­та и лъкът." Кол- ко дъл­бо­ко съ­дър­жа­ние има то­зи образ! Чрез стре­ме­жа на си­ли­те да се от­де­лят ед­на от дру­га и чрез хар­мо­ни­зи­ра­не­то на те­зи от­де­ля­щи се ед­на от дру­га сили, се пос­ти­га единството. Как един тон про­ти­во­ре­чи на друг, и все пак как те за­ед­но създа­ват хармонията. Да при­ло­жим то­ва към ду­хов­ния свят и ние ще има­ме ми­съл­та на Хераклит: „Безсмъртни­те са смъртни, смър­т­ни­те са безсмъртни, пър­ви­те жи­ве­ят смър­т­та на хора- та, вто­ри­те уми­рат жи­во­та на Боговете."

Първичният грях на чо­ве­ка е този, че в сво­ето поз­на­ние той се при­дър­жа към преходното. Така той се отвръ­ща от веч­но­то и жи­во­тът се прев­ръ­ща в опас­ност за него. Това, ко­ето му се случва, ид­ва от живота. Но случ­ки­те на жи­во­та из­губ­ват сво­ето жило, ако чо­век прес­та­ва да при­да­ва на то­зи жи­вот аб­со­лют­на стой­ност. Тогава той от­но­во си въз­в­ръ­ща не­вин­нос­т­та и от та­ка на­ре­че­на­та се­ри­оз­ност на жи­во­та той от­но­во мо­же да се вър­не към сво­ето детство. Нима въз­рас­т­ни­ят смя­та за се­ри­оз­но това, с ко­ето де­те­то играе? Обаче зна­ещи­ят ста­ва ка­то детето. „Сериоз- ните" цен­нос­ти из­губ­ват сво­ята стойност, ко­га­то ги пог­лед­нем в свет­ли­на­та на вечността. Тогава жи­во­тът се явя­ва ка­то ед­на игра. Ето за­що Хераклит казва: „Вечният е ед­но иг­ра­ещо дете, а веч­нос­т­та - ца­ру­ва­не­то на ед­но дете."

В как­во се със­тои пър­вич­ни­ят грях? Да бъ­де счи­та­но за на­й-­се­ри­оз­но не­що това, ко­ето не заслужава. Бог се е раз­лял в све­та на нещата. И кой­то при­ема не­ща­та без Бога, той ги взе­ма се­ри­оз­но за „гро­би­ще на Бога". Той би тряб­ва­ло да иг­рае с тях как­то ед­но де­те и да упот­ре­би ця­ла­та си се­ри­оз­ност за да въз­к­ре­си спя­щия в тях омагьо­сан Бог.

Съзерцаването на веч­нос­т­та дейс­т­ву­ва ка­то из­га­рящ огън вър­ху обик­но­ве­но­то илю­зор­но раз­би­ра­не на нещата. Духът раз­то­пя­ва мислите, ко­ито ид­ват от сетивното; той им при­чи­ня­ва болка. Той е уни­що­жа­ващи­ят огън. Този е вис­ши­ят сми­съл на Хераклитовата мисъл, че огъ­нят е пър­вич­но­то ве­щес­т­во на всич­ки неща. Несъмнено та­зи ми­съл тряб­ва пър­во да се раз­би­ра в сми­съ­ла на обик­но­ве­но­то фи­зи­кал­но обяс­не­ние на све­тов­ни­те явления. Обаче ни­кой не раз­би­ра Хераклит, ако не мис­ли вър­ху не­го как­то Филон, жи­вял през пър­ви­те вре­ме­на на християнството, е мис­лил вър­ху за­ко­ни­те на Библията: „Има хора", каз­ва той, „ко­ито счи­тат пи­са­ни­те за­ко­ни са­мо ка­то сим­во­ли на ду­хов­ни­те учения, тър­сят гриж­ли­во те­зи пос­лед­ни­те, а пър­ви­те презират; та­ки­ва хо­ра зас­лу­жа­ват

Когато се спо­ри вър­ху това, да­ли със сво­ето по­ня­тие за огъня, Хераклит е раз­би­рал се­тив­ния огън, или за не­го огъ­нят е бил са­мо сим­вол на веч­ния Дух, кой­то раз­то­пя­ва и от­но­во съг­раж­да нещата, то­га­ва не­го­ва­та ми­съл се изопачава. Той е раз­би­рал съ­щев­ре­мен­но и двете; но и ни­то ед­но­то от двете. Защото за не­го и в обик­но­ве­ния огън жи­вее Духът. И си- лата, ко­ято в огъ­ня дейс­т­ву­ва по обик­но­вен начин, съ­ща­та та­зи си­ла жи­вее на по­-ви­со­ка сте­пен в чо­веш­ка­та душа, ко­ято в сво­ите ре­тор­ти раз­то­пя­ва се­тив­но­то поз­на­ние и от не­го из­в­ли­ча своя въз­г­лед за вечността.

Тъкмо Хераклит мо­же мно­го лес­но да бъ­де кри­во разбран. Той оба­че счи­та бор­ба­та за ба­ща на нещата. Но тук ста­ва ду­ма имен­но за ба­ща­та на „нещата", а не и за вечността. Ако в све­та не съ­щес­т­ву­ва­ха проти- воречия, ако в не­го не жи­ве­еха на­й-­раз­но­об­раз­ни интереси, во­де­щи бор­ба ед­ни сре­щу други, то­га­ва светът на пре­ход­но­то не би съществувал. Но това, ко­ето се изя­вя­ва в та­зи бор­ба на противоположностите, ко­ето е раз­ля­то в света, то е не борбата, а хармонията. Именно за­що­то във всич­ки не­ща има борба, ду­хът на мъд­рос­т­та тряб­ва да се но­си ка­то огън над не­ща­та и да ги прев­ръ­ща в хармония. От та­зи точ­ка пробляс­ва ед­на ве­ли­ка ми­съл на Хераклитовата мъдрост. Що е чо­ве­кът ка­то лич­но съще- ство? За Хераклит то­зи въп­рос по­лу­ча­ва своя от­го­вор имен­но от та­зи точка. От бор­ба­та на елементите, в ко­ито е раз­ля­то Божеството, от те­зи во­юва­щи еле­мен­ти е съг­ра­ден човекът. Така той на­ми­ра се­бе си. Така той до­ла­вя и Духа в се­бе си; Духът, кой­то про­из­хож­да от Вечността. Обаче за не­го то­зи Дух се раж­да от бор­ба­та на елементите. Но съ­щи­ят то­зи Дух тряб­ва да ус­ми­ри елементите. В чо­ве­ка тво­ря­ща­та при­ро­да над­ми­на­ва се­бе си. Това е съ­ща­та Все-Единна Сила, ко­ято съз­да­ва бор­ба­та на противоположностите, тях­но­то смес­ва не, и ко­ято с ве­ли­ка­та мъд­рост ще ус­ми­ри та­зи борба. Тук има­ме веч­на­та двойственост, ко­ято жи­вее в човека, веч­на­та про­ти­во­по­лож­ност в не­го меж­ду вре­мен­но­то и вечното. Чрез Вечността той е до­ве­ден до не­що на­пъл­но определено; по­-къс­но чо­ве­кът тряб­ва да съз­да­де не­що по-висше. Той е за­ви­сим и не­за­висим. Той мо­же да учас­т­ву­ва във веч­ния Дух, кой­то съзерцава, са­мо спо­ред сте­пен­та на смесването, ко­ето веч­ния Дух е про­из­вел в него. Именно за­то­ва той е приз­ван от вре­мен­но­то да из­г­ра­ди вечното. Духът действу­ва в него.

Но той дейс­т­ву­ва в не­го по осо­бен начин. Той дейс­т­ву­ва от временното. Че не­що вре­мен­но дейс­т­ву­ва ка­то не­що вечно, че то тлас­ка и про­ник­ва със си­ла ка­то не­що вечно: та­зи е осо­бе­нос­т­та на чо­веш­ка­та душа. Едно- временно тя е по­до­бие и на Бога и на червея. Така чо­ве­кът стои по сре­да­та меж­ду Бога и животното. Това, ко­ето в не­го тлас­ка и про­ник­ва със

на не­го­во­то Себе. Сега ве­че той не тряб­ва да при­пис­ва на та­зи де­мо­нич­на същ­ност са­мо приз­ва­ни­ето да из­пъл­ва не­го­ва­та личност. Защото лич­но­то мо­же да бъ­де са­мо ед­на от пре­ход­ни­те фор­ми на де­мо­нич­ното. Де- монът не мо­же да се ог­ра­ни­чи са­мо в ед­на личност. Той има си­ла­та да ожи­вот­во­ри мно­жес­т­во личности. Той мо­же да пре­ми­не от ед­на лич­ност в друга.

Великата ми­съл за пре­раж­да­не­то блик­ва от Хераклитовите пред­пос­тав­ки ка­то нещо, ко­ето се раз­би­ра от са­мо се­бе си. Не са­мо мисълта, но и опит­нос­т­та за прераждането. Мисълта са­мо под­гот­вя за та­зи опит­но ст. Който до­ла­вя в се­бе си демоничното, той не го на­ми­ра за не­що не­вин­но и първично. Той го виж­да на­да­ре­но с ка­чес­т­ва и свойства. От къ­де ги е по­лу­чи­ло то? Защо аз имам оп­ре­де­ле­ни заложби? Защото над моя Де- мон ве­че са ра­бо­ти­ли дру­ги личности. И как­во ста­ва от това, ко­ето по­раж­дам в Демона, ако не тряб­ва да приема, че не­го­ви­те за­да­чи се из­чер­п­ват в мо­ята личност? Аз ра­бо­тя пред­ва­ри­тел­но за ед­на по­-къс­на лич- ност. Между мен и све­тов­но­то един­с­т­во се про­мък­ва нещо, ко­ето ме надвишава, но то не е още ед­но и съ­що не­що с Божеството. Между мен - ка­то лич­ност - и све­тов­но­то един­с­т­во се про­мък­ва мо­ят Демон. Както мо­ето днеш­но би­тие е ре­зул­тат на вчерашното, а ут­реш­но­то ще бъ­де ре­зул­тат на днешното, та­ка и мо­ят се­га­шен жи­вот е пос­лед­с­т­вие на един друг жи­вот и ще бъ­де ос­но­ва за един след­ващ живот. Както зем­ни­ят чо­век пог­леж­да на­зад към мно­жес­т­во „вчера" и нап­ред към мно­жес­т­во „утре", та­ка и ду­шата на мъд­ре­ца пог­леж­да към мно­жес­т­во съ­щес­т­ву­ва­ния в ми­на­ло­то и в бъдещето. Това, ко­ето съм при­добил вче­ра ка­то ми- сли, сръчности, аз го из­пол­зу­вам и го при­ла­гам днес. Не е ли та­ка и с живота? Не вли­зат ли хо­ра­та в хо­ри­зон­та на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето с на­й-­раз­лич­ни способности? От къ­де ид­ват раз­ли­чията? От ни­що­то ли се по­лу­ча­ват те?

Нашата ес­тес­т­ве­на на­ука мно­го се гор­дее с това, че е из­го­ни­ла чу­де­са­та от об­лас­т­та на на­ши­те въз­г­ле­ди от­нос­но ор­га­ни­чес­кия живот. Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и но­ва вяра") счи­та за го­ля­мо пос­ти­жение на но­во­то време, че ве­че не мис­лим как­то по-рано, ко­га­то хо­ра­та са вяр- вали, че ед­но съ­вър­ше­но ор­гани­чес­ко съ­щес­т­во е би­ло съз­да­де­но от ни­що­то ка­то ед­но чудо. Ние раз­би­ра­ме съвършеното, ко­га­то можем да го обяс­ним ка­то раз­ви­тие от несъвършеното. Строежът на май­му­на­та не е ве­че ни­как­во чудо, ко­гато при­ема­ме за не­ин пред­шес­т­ве­ник пър­вич­ни­те риби, ко­ито пос­те­пен­но са се преобразили. Нека да приемем, че това, ко­ето из­г­леж­да вяр­но за природата, то е вяр­но и за Духа. Трябва ли съ­вър­ше­ни­ят Дух да има съ­щи­те пред­пос­тав­ки как­то и несъвършеният? Трябва ли Гьоте да има съ­щи­те условия, как­ви­то има кой да е хотентот? Колкото мал­ко пред­пос­тав­ки­те на ед­на ри­ба са ед­нак­ви с те­зи на ед­на маймуна, тол­ко­ва мал­ко и пред­ва­ри­тел­ни­те ду­хов­ни ус­ло­вия на Гьоте- вия дух са ед­нак­ви с те­зи на дивака. Духовната ге­неало­гия на Гьотевия дух е раз­лич­на от та­зи на дивака. И Духът е ми­нал през развитие, как­то тялото. Духът в Гьоте има по­ве­че пред­шес­т­ве­ни­ци от­кол­ко­то то­зи в дивака.

Нека взе­мем уче­ни­ето за пре­раж­да­не­то в то­зи смисъл. Тогава то ня­ма да ни из­г­леж­да ве­че „ненаучно". Тогава ние пра­вил­но ще тъл­ку­ва­ме това, ко­ето се на­ми­ра в душата. Ние ня­ма да счи­та­ме да­де­но­то ка­то ед­но чудо. Факта, че мо­га да пиша, аз дъл­жа на обстоятелството, че съм на­учил това. Никой не мо­же да сед­не и да пише, ако по­-ра­но не е взе­мал в ръ­ка писалката. Въпреки то­ва смя­та се, че то­зи или он­зи мо­гат да имат „ге­ни­ален поглед" по един чу­дот­во­рен начин! Не, то­зи „ге­ни­ален по- глед" съ­що тряб­ва пър­во да бъ­де придобит: той тряб­ва да бъ­де раз­б­ран научно. И ко­га­то се по­яви в ня­коя личност, ние го на­ри­ча­ме не­що „ду- ховно". Но и то пър­во е тряб­ва­ло да учи: то е при­до­би­ло в един пре­ди­дущ жи­вот това, ко­ето „може" да вър­ши в следващия.

Така и са­мо та­ка Хераклит и дру­ги­те гръц­ки мъд­ре­ци са раз­би­ра­ли ми­съл­та за вечността. Никога у тях не е ста­ва­ло ду­ма за ед­но про­дъл­же­ние на зем­на­та личност. Нека взе­мем това, ко­ето Емпедокъл (490 - 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, ко­ито счи­тат да­де­но­то са­мо ка­то ед­но чудо, той казва:

„Това са умопобъркани, за­що­то със сво­ите мис­ли не сти­гат далече,

А смятат, че нещо, ко­ето пред­ва­ри­тел­но не е съществувало,

мо­же да се развива,

Или пък, че не­що мо­же да ум­ре и да из­чез­не напълно.

Невъзможно е от не­-би­ти­ето да се ро­ди нещо,

Невъзможно е съ­щес­т­ву­ва­що­то да из­чез­не напълно,

Защото то пос­то­ян­но ос­та­ва там, къ­де­то сме го из­т­лас­ка­ли
Никога поз­на­ва­щи­ят не­ща­та не ще по­мис­ли не­що подобно,

Че хо­ра­та жи­ве­ят са­мо до­ка­то се на­ми­рат в това, ко­ето

на­ри­ча­ме живот.
Че те съ­щес­т­ву­ват са­мо то­га­ва и при­емат скър­би и радости,

А, че пре­ди да ста­нат чо­ве­ци и след ка­то умрат, те са нищо."

Гръцкият мъд­рец изоб­що не е за­да­вал въпроса, има ли не­що веч­но в чо- века, а са­мо въпроса, в как­во се състои то и как тряб­ва да го под­дър­жа и кул­ти­ви­ра в се­бе си. Защото за не­го пред­ва­ри­тел­но е би­ло ясно, че чо­ве­кът жи­вее ка­то ед­но сре­дищ­но съз­да­ние меж­ду Земното и Божествено- то. Не ста­ва ду­ма за не­що Божествено, ко­ето е вън и от­въд све­тов­но­то Битие. Божественото жи­вее в човека, то жи­вее в не­го са­мо по чо­веш­ки начин. То е силата, ко­ято тлас­ка чо­ве­ка да нап­ра­ви се­бе си все по­-бо­жес­т­вен и по-божествен. Само кой­то мис­ли така, мо­же да го­во­ри ка­то Емпедокъл:

„Когато на­пус­кай­ки тялото, се из­ди­гаш до сво­бод­ния етер,

Ти ще бъ­деш един без­с­мър­тен Бог, ос­во­бо­ден от смъртта."

От та­ка­ва глед­на точка, как­во мо­же да се слу­чи в един чо­веш­ки живот? Той мо­же да бъ­де въ­ве­ден в ма­гичес­кия кръ­гов­рат на вечността. Защото в не­го тряб­ва да има сили, ко­ито чис­то при­род­ни­ят жи­вот не при веж­да в развитие. И той мо­же да пре­ми­не неизползуван, ако те­зи си­ли ос­та­нат необработени. Да се разкри­ят те­зи си­ли и чо­век да нап­ра­ви се­бе си по­до­бен на Божественото: та­зи е би­ла за­да­ча­та на Мистериите. Това си пос­та­вя ка­то за­да­ча и гръц­ки­ят мъдрец. Така раз­би­ра­ме из­каз­ва­не­то на Платон, че „кой­то стигне в дол­ния свят не­пос­ве­тен и непречистен, той ле­жи в тинята, а пре­чис­те­ни­ят и посветеният, ко­га­то стигне там, жи­вее при Боговете". Тук има­ме ра­бо­та с ед­но схва­ща­не за безсмъртието, чи­ето зна­че­ние е вклю­чено в ця­ла­та Вселена. Всичко, ко­ето чо­век пред- приема, за да съ­бу­ди в се­бе си Божественото, той го вър­ши за да пов­диг­не стойнос­т­та на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на света. Като поз­на­ващ субект, той не е са­мо ле­нив зрител на Вселената, кой­то си със­та­вя са­мо об­ра­зи за това, ко­ето и без не­го би съществувало. Неговата раз­съдъч­на спо­соб­ност е ед­на по­-вис­ша твор­чес­ка си­ла на природата. Това, ко­ето ду­хов­но проб­ляс­ва в него, е не­що Божествено, не­що ко­ето по­-ра­но е би­ло ка­то омагьо­са­но и ко­ето без не­го­во­то поз­на­ние би ос­та­на­ло в мрака. Човеш- ката лич­ност не жи­вее в се­бе си и за се­бе си, тя жи­вее за света. Животът се раз­ши­ря­ва да­лече над от­дел­но­то съществувание, ко­га­то го раз­г­леж­да­ме по то­зи начин. С та­къв един въз­г­лед ние раз­би­раме думи, ка­то те­зи на по­ета Пиндар, ко­ито от­к­ри­ват пог­ле­да към вечността: „Блажен, кой­то е ви­дял веч­ното и след то­ва е сля­зъл под Земята, той поз­на­ва що е край на живота, поз­на­ва обе­ща­но­то от Зевса начало."

Едно дру­го схва­ща­не за света, раз­лич­но от то­ва на Хераклит, из­рас­т­ва от Мистериите сред она­зи об­щ­ност, ос­но­ва­на от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виж­да­ха в чис­ла­та и фи­гурите, чий­то за­ко­ни изу­ча­ва­ха чрез математиката, ос­но­ва­та на нещата. Гръц- кият мис­ли­тел Аристотел разказ­ва за тях: „Те пър­во се за­ни­ма­ва­ха с ма­те­ма­ти­ка­та и ка­то се вглъ­бя­ва­ха из­ця­ло в нея, счи­та­ха на­ча­ло­то в ма­те­ма­ти­ка­та и ка­то на­ча­ло на всич­ки неща. Така как­то в ма­те­ма­ти­ка­та по на­ча­ло чис­ла­та са пър­вич­ното нещо, и та­ка как­то в чис­ла­та те виж­да­ха мно­го работи, по­доб­ни на развитието, а имен­но в чис­ла­та по­ве­че от­кол­ко­то в огъня, зе­мя­та и водата, то за тях да­де­но чис­ло оз­на­ча­ва­ше спра- ведливостта, дру­го - ду­ша­та и Духа, тре­то - вре­ме­то и т.н. за всич­ки не- ща. По-нататък в чис­ла­та те на­ми­ра­ха свойства­та и от­но­ше­ни­ята на хар­мо­ни­ята и та­ка всич­ко дру­го по сво­ето ес­тес­т­во се явя­ва­ше ка­то изоб­ра­же­ние на числата, а чис­ла­та ка­то пър­вич­но­то в природата."

Математично-научното раз­г­леж­да­не на при­род­ни­те яв­ле­ния ви­на­ги ни во­ди до из­вес­т­но питагорейство. Когато до­кос­ва­ме ед­на стру­на с оп­ре­де­ле­на дъл­жи­на се раж­да оп­ре­де­лен тон. Ако стру­на­та се скъ­си пропор­ци­онал­но с оп­ре­де­ле­ни числа, се раж­дат дру­ги тонове. Височината на то­но­ве­те мо­же да се из­ра­зи чрез от­но­ше­ния на числата. Фи­зи­ка­та из­ра­зя­ва чрез чис­ла и от­но­ше­ни­ята на цветовете. Когато две те­ла се съеди­ня­ват и да­ват ед­но вещество, то­ва ста­ва ви­на­ги така, че оп­ре­де­ле­но ко­ли­чес­т­во от едното, ко­ето ви­на­ги мо­же да се из­ра­зи чрез числа, се свър­з­ва с оп­ре­де­ле­но ко­ли­чес­т­во от другото, съ­що та­ка из­ра­зи­мо чрез числа. Към та­ко­ва ед­но ус­т­ройс­т­во спо­ред мяр­ка и чис­ло в при­ро­да­та е би­ло ви­на­ги на­со­че­но наб­лю­да­телно­то чув­с­т­во на питагорейците.

Подобна ро­ля в при­ро­да­та иг­ра­ят и ге­омет­рич­ни­те фигури. Астроно- мията, например, е математика, прило­же­на към не­бес­ни­те тела. Това, ко­ето би­ло важ­но за ми­съл­та на питагорейците, бил фактът, че ние из- уча­ва­ме за­ко­ни­те на чис­ла­та за се­бе си са­мо чрез на­ши­те ду­хов­ни из- следвания, и че въп­ре­ки това, ко­га­то пос­ле пог­лед­нем на­вън в приро-

Следователно, дейс­т­ви­ята на ду­ша­та не са нещо, ко­ето се из­вър­ш­ва из­вън ос­та­на­лия свят; в те­зи дейс­т­вия се из­ра­зя­ва и за­ко­но­мер­ни­ят ред на света. Питагореецът казваше: Сетивата по­каз­ват на чо­ве­ка се­тив­ни­те яв- ления. Но те не по­каз­ват хар­мо­нич­но­то устройство, ко­ето не­ща­та след- ват. Напротив, чо­веш­ки­ят Дух тряб­ва пър­во да на­ме­ри в се­бе си хар­мо­нич­но­то устройство, ако ис­ка да го ви­ди и във външ­ния свят. По-дълбо- кият сми­съл на света, това, ко­ето ца­ру­ва в не­го ка­то вечна, за­ко­но­мер­на необходимост, се про­явя­ва в чо­веш­ка­та душа, то ста­ва в нея нас­то­яща действителност. Смисълът на све­та се про­явя­ва в душата. Този сми­съл не ле­жи в това, ко­ето чо­век вижда, чу­ва и докосва, но в това, ко­ето ду­ша­та раз­к­ри­ва в сво­ите глъбини. Следователно, веч­ни­ят по­ря­дък е скрит в глъ­би­ни­те на душата. Като се по­то­пим в душата, ние на­ми­ра­ме вечно- стта. Бог, веч­на­та све­тов­на хар­мо­ния е в чо­веш­ка­та душа. Душата не е ог­ра­ни­че­на в те­лесния организъм, ко­й­то е зат­во­рен в ко­жа­та на човека. Защото това, ко­ето се раж­да в ду­ша­та е редът, по кой­то све­то­ве­те се вър­тят в не­бес­но­то пространство. Душата не е в личността. Личността са­мо дос­та­вя органа, чрез кой­то се про­явя­ва све­тов­ни­ят ред. Нещо от Питагоровия дух про­зи­ра в това, ко­ето каз­ва църков­ни­ят отец Григорий от Ница: „Казва се, че чо­веш­ка­та при­ро­да е са­мо не­що мал­ко и ограни- чено, а Божеството - безкрайно, но как мо­же мал­ко­то да об­х­ва­не Без- крайното? А кой мо­же да претендира, че без крайнос­т­та на Божеството мо­же да се по­бе­ре в гра­ни­ци­те на плът­та ка­то в един съд? Защото ду­хов­на­та при­ро­да не е зат­во­ре­на в гра­ни­ци­те на плътта, до­ка­то тя­ло­то е на­ис­ти­на ог­ра­ни­че­но от съ­сед­ни­те части. Душата се раз­ши­ря­ва чрез дви­же­ни­ето на ми­съл­та в ця­ло­то творение." Душата не е личността. Тя при­над­ле­жи на безкрайността. От та­зи глед­на точ­ка и пи­та­го­рей­ци­те тряб­ва­ше да считат, че са­мо „бе­зумните" мо­гат да мислят: ду­шев­ни­ят свят се из­чер­п­ва с личността. И за тях важ­но­то бе­ше да съ­бу­дят „веч­но то" в личността. За тях поз­на­ни­ето бе­ше об­щу­ва­не с вечността. За тях чо­ве­кът сто­еше тол­ко­ва по­-ви­соко, кол­ко­то по­ве­че е дал жи­вот на та­зи веч­ност в се­бе си. Животът в тях­на­та об­щ­ност се свеж­да­ше до об­щу­ва­не­то с вечността. Питагорейското въз­пи­та­ние се със­то­еше в това, да до­ве­де чле­но­ве­те на та­зи об­щ­ност до ед­но та­ко­ва общуване. Следовател- но, то­ва въз­пи­та­ние бе­ше ед­но фи­ло­соф­с­ко посвещение. И пи­та­го­рей-­