Христо Ганев – киносценарист

Христо Ганев – киносценарист

Нивото на неговата не-вина пред мен е различна от моята невинност пред него.

И в двата случая има истина само за себе си и в този смисъл тези „невинности“ са несъизмерими.

Притиснат от времето, все повече усещах, че не ми остава реално време да се освободя от историите, поуките, от хората, които с тази трагикомична киноистория ме срещна, размина, ненавиди, приласка. Много от тези хора май че ще подмина. Няма да съм жив, за да успея по някакъв начин да ги опиша, на тези, които са млади, още подскачащи, какви хора бяха до мен..., в мен.

Притесненията, че нямам време, сили, талант и вдъхновение да предам не случките, а въздуха, парата, която се носеше над главите на моите спътници в живота. И сега със съзнанието, че не на място и не по начина, по който се движех досега по страниците на моите спомени, няма как, но ще нахлуя неканен, като полицай или като крадец, в дома на забравените или на забранените.

Няма как, все отлагах, защото не знам дори дали ме интересува чак толкова, но дъщеря ми Ани все напира да разкажа за някои хора и събития в киното, важни като история, важни за паметта и справедливостта. Това ще направя, макар и без любимото ми чувство за стил, ирония и смесването на истини с въображение. Ще нахлуя - това е точната дума - в 1957-1958, късната пролет. Един от мотивите е, че Киноцентърът, който беше не само за мен фабрика за мечти, пред очите ми рухна и се превърна във фабрика за пари.

В тази фабрика - загробена, да, загробена от еднооки, безгранични образи с чужди имена се настаниха в нашия дом, който ние, будалите, построихме, изстрадахме, а сега смениха бравите, ключовете на нашия дом, поставиха охрана и бариери. И макар че думата тъжно не е точна, ще кажа, че е тъжно как младите по време колеги остаряват в бившата фабрика за

мечти. Влизат те през бариерите, паркират возилата си (все още), но походките, очите, гласът им е мътен, тромав, некрасив. Само понякога, обзети от спомени и чувство за вина, стават мили човеци, бивши, уви!

В тази фабрика за мечти направих един сбъркан, тъжен филм, „Немирната птица любов“, филм, съчиняван от единия ден за другия, съчинявах в движение, както и самото време 1990 година - митинги, крясъци, вяра, мошеници...

Сега с малко тъжна нескромност откривам, че съм бил пророк, предвидил, че Киноцентърът ще си отиде, ще умре и студените сгради, помещенията, павилионите ще останат като мечти за българското кино, илюзорно. Впрочем на Мечтите им дай да са илюзорни. Те именно тогава цъфтят. В този филм с един декор от бял плат се опитах да опаковам мечтата на хората от киното, техните декори, тях самите с въпроси: „ Кои сме? Защо сме?“. С внушението, че това са гласове на Кипър - метафора на изначалната родина на хората.

Нещата, разбира се, не бяха еднозначни в моята младост, в социалистическо време. Имаше едно напрегнато движение и борба на политическата конюнктура с едно доста мощно, езоповско мислене, със символи, метафори, единствен шанс да види бял свят този вид наше киноизкуство.

Един от хората който беше съвест и неизбран лидер и пример, беше Христо Ганев. Не се спирам на неговите артистични способности - те не бяха толкова важни тогава, важна беше гражданската съвест и честността на идеите.

Той владееше тази област във времето, а имаше голяма нужда от такова владичество. Както всяко владичество, то беше агресивно, безкомпромисно, с последователи и противници. Последователите се ласкаехме, че сме в точния „лагер“, макар и на различни нива в тази йерархия. На втори план имаше по-талантливи и по-малко талантливи, да не кажа бездарни, но проверени - така наречените честни другари идеалисти.

Образците, които винаги бяха една крачка пред всички, бяха филмите на Христо Ганев — не всички, но повечето от тях,

особено „Животът си тече тихо“ или първоначалното му заглавие „Партизани“.

Основният патос във филма беше, как мошеници в идеята на комунизма са загърбили идеала си, а истински честните се мъчат за светлите идеи. Съобщавам кратко и може би неточно, но rope-долу това беше смисълът на филма. Когато се появи, той беше като изстрел в черква — смел, трагичен филм. И понеже времето се държи много неприлично и жестоко, особено в киноизкуството, този филм се оказа схематичен, наивен и както повечето филми в света, чезнещ в собствената си сянка. Както виждаме, киното изчезва, но някои неща остават и „Животът си тече“...

Филмът на Христо и Бинка беше прожектиран в малката почти подземна зала на улица „Тулово“ 2 (тогавашната Студия за игрални филми, а сега БНТ). Залата имаше към 40 места, леко амфитеатрална и този ден беше препълнена от особена публика. Това бяха бивши партизани с генералски чинове. Някои бяха с униформа, а някои цивилни, а пистолетите им потракваха по дървените седалки. Това тракане създаваше особено напрегната атмосфера, в която няма шега. Прожекцията свърши. Долу, пред сцената, т.е. пред екрана, бяхме седнали Христо Ганев, Бинка Желязкова..., Анжел Вагенщайн, Рихард Езра и както се казва, моя милост (или немилост по-скоро).

След няколко минути заплашително мълчание, един генерал попита (имена не помня, пък и не знаех кой какъв е и кой е):

„Нека каже гражданинът Ганев колко хиляди долара получи от американските врагове, за да направи този филм? Този клеветнически филм трябва да се изгори! Ние сме живели заедно с един гад!...“ И все въпроси и обвинения от този род. Хуленето на филма продължи в този дух, като единствен Веселин Андреев поетът партизанин, който по-късно се самоуби, разочарован от своите съпартизани, се опита да защити филма. Гласът му беше тънък и тих:, Другари, Колката (такова беше партизанското име на Христо Ганев) беше един от малкото герои в нашите партизански битки, безстрашен и по една случайност остана

жив. Всички вие знаете, ако беше убит, щеше да е герой като Вапцаров. Така че нямате право да говорите с такива думи за Копката“. В тишината пистолетите тракаха по седалките. Христо Ганев се изправи пред своите съпартизани: „Попитахте ме колко долара съм получил от американците! Получих! Много! Но няма да ви кажа - това е моя тайна! Защото сега разбрах, че тия долари са нищо в сравнение с цената, която платих за разочарованието, че съм бил във вашите редици!...Ти бе (обърна се към един Адмирал????...), стани! - заповяда му Христо. Адмирала стана прав! „Помниш ли онова сражение(?), как се уплаши и се напика? Помниш ли? Знам, че ти си адмирал, но не си ни Суворов, ни Нелсън! Седни!

Значи аз съм бил партизанин с подлеци и страхливци? И за да ви докажа, че вие сте нищо и страхливци, макар че носите пистолети, ви казвам: Ето, аз съм мръсникът, предателят. Имате идеална възможност да ме застреляте! Аз съм готов! А вие готови ли сте? Хайде! Стреляй! Ще броя до три! Едно! Две! Три!“

Видяхте ли, даже нямате смелост да ме застреляте! И с такива като вас съм бил партизанин! Позор!

Бинка припадна!!!!